|
Описание
|
Дамата трябва да беше на шейсет-шейсет и пет години. Гледах я, изтегнат
на един шезлонг срещу басейна в гимнастическия клуб, разположен на
последния етаж на модерна сграда, от чиито огромни прозорци се вижда цял
Париж. Чаках професор Авенарий, с когото от време на време се срещахме
тук и разговаряхме за едно друго. Но професор Авенарий се бавеше и аз
гледах дамата – сама в басейна, потопена до кръста, тя не сваляше очи от
младия инструктор по анцуг, който, изправен над нея, й даваше урок по
плуване. Вслушвайки се в напътствията му, тя опря ръце на ръба на
басейна и започна усърдно да вдишва и издишва. Правеше това сериозно и
прилежно. Създаваше се впечатлението, че от дълбините на водата се
разнася гласът на стар парен локомотив. (Днес този идиличен глас е вече
забравен и бих могъл да го опиша на онези, които не са го чували, само
ако го сравня с дъха на възрастна дама, вдишваща и издишваща на ръба на
басейн.) Гледах я, напълно запленен. Бях завладян от сърцераздирателния
комизъм на ситуацията (инструкторът също го долавяше и крайчетата на
устните му потръпваха), но някой ми каза нещо и отвлече вниманието ми.
Малко след това, когато поисках да подновя наблюдението си, урокът беше
приключил. Тя вървеше покрай басейна по бански и когато се отдалечи на
четири-пет метра от инструктора, се обърна, усмихна се и му махна с
ръка. Сърцето ми се сви. Усмивката, жестът бяха на двайсетгодишна жена!
Ръката й бе политнала с прелестна лекота. Сякаш ей така, на игра, бе
хвърлила на любовника си многоцветен балон. Усмивката и жестът пазеха
чара, който лицето и тялото вече не притежаваха. Това бе красотата на
жест, удавена в некрасотата на тялото… Почувствах се странно
развълнуван. И в съзнанието ми се появи името Агнес. Никога не бях
познавал жена, наречена Агнес.
|
Начало