Новата книга на Калоян Христов бележи осезаем ръст в
личностното му развитие като поет. В какво виждам достойнствата на книгата? В
овладения индивидуален почерк, в играта с формата (от хайку до сериозни
философски стихотворения), в разширения тематичен обхват, в намерените
запомнящи се и много нестандартни и красиви метафори, в продължаващото все
по-фино проникване на природното в разказа за света и аза.
На пръв поглед книгата е за любовта и любимата, с познатите
теми за недостижимостта и изплъзващата й се същност, реплики към канона на
българската поезия. Но това е само на първи план. На втори - зад този разказ
оживяват разказите за начина, по който усвояваме всекидневието и най-вече — как
се учим да го виждаме и живеем в неговата неочакваност; за нещата, които не се
връщат, за детството, което по особен начин белязва. А на този фон идва и
писането за наивността и съзряването, за бодилите, които изтръгват от илюзиите,
за преплетеността на паметта с неизживяното, за миналото и размиването му в
онова, което само сме пожелавали. И най-сетне, някои от стихотворенията, като
въвеждащото „Дон Кихот“, както и „Женски пазар. Входът откъм Лъвов мост“ или
„Музей на историята на София“ могат да бъдат гордост за всеки един автор.
Изхождайки от високата
стойност на тази стихосбирка, която - да го кажа отново - нарежда Калоян
Христов до най-добрите ни поети в момента.
Амелия Личева
Начало