Хайри Хамдан говори за
неща, за които е трудно, понякога и невъзможно да се говори. И не заради
някаква модна травматичност, а защото идват от дълбочина, на която няма думи.
Да, в този романов свят има много познато, някаква достъпна реалност, която не
бяга от реализма, когато той работи за нея. Но там, от другата му страна, има и
мистика, в която по определение премълчаното е повече от казаното, а казаното,
ако не бъде вярно разчетено, може да се окаже и непонятно. Хайри Хамдан обаче
ни дава ключовете за тази обратна страна тъкмо в реалността, която си мислим уж
че познаваме (и като опитен и умен разказвач той знае, че си мислим така). От
тази привидна, плътна, на места дори иносказателна, реалност лъха ведра тъга. А
ведрата тъга не е нищо друго, освен – както вероятно би я нарекъл самият автор
– отпечатък от мъдрост, която може би не ни е дадено като обикновени хора да
постигнем, но за която Хайри ни напомня, че е там и винаги ще я има.
Взирането в Бездната, която всеки от нас
представлява, и радостта, че сме живи, са едно и също. Радостта е обратната
страна на Бездната. Това, мисля си, е големият отговор на Хайри Хамдан. Елена Алексиева
Начало