Има разни начини да се разказва за Георги Марков. Може да се разказва така, все едно пълната победа е за онези страховити кучета, тичащи през Историята на България, застигащи и убиващи всеки по-ярък, по-буден, по-бурен човек. Или може да се разказва така, все едно си повярвал докрай на този или на онзи от „дългогодишните служители” – кой ще знае по-добре от тях. Също така може да се разказва (въпрос на вкус) монументално и величално.
От мержелеещите се някъде там разни възможности (в момента ме интересуват все още не-въплътените в наративи) ще изтегля по-близо до очите една (без да я избистрям и фокусирам до детайлно изработена, завършена рисунка, без от нещо потенциално да я превръщам в реализираност, а само загатвайки посока и смисъл).
Всъщност начинът, по който Георги Марков присъства в днешната българска култура, е обусловен от мисловни, повествователни и оценъчни стереотипи много по-стари от НРБ, репрезентабилни за класическата епоха в конструирането на националния свят – наследени, тоест, от българския ХIХ век.
Инна Пелева
Начало