Някой тропаше по вратата. Камен се събуди внезапно. Даже точно навреме. Не, не беше приказка. Беше кошмар. Кошмарът ли трябваше да продължи? Помисли си три неща. Боряна. Боряна. Боряна.
После още едно – Димитър. Димитър? И после в главата му изплува кръвта от съня. Знаеше, беше чел веднъж в съновника, това всеки го знае, кръвта значи истина. Червеното значи истина. Време за истина? Примлясна няколко пъти. Устата му беше суха. Залепнала. Дъхът му – некрасив. Десети ден вече дъхът му беше точно такъв на събуждане. Нищо красиво нямаше в тази хотелска стая. Нищо красиво нямаше и в живота му извън нея. С изключение на едно нещо с име Боряна. Но него вече го беше изгубил. Така че, беше му все едно...
Още десет смърти би понесъл по-лесно. В още десет смърти би казал финални думи. Сега нямаше какво да каже. Един призрак премина през приемната. Без да погледне никого. Остави смут след себе си. И тишина. Само един къс звук, повторен три пъти в ритъм, наруши тази тишина. Ставрев плюеше в пазвата си. Трябваше да слуша повече Ваня. И нейната интуиция.
А Боряна трябваше да слуша себе си. Вина и любов, като две сиамски близначки дърпаха косата й от двете страни. Камен искаше от нея да реши. Сега. Боряна се колебаеше. С този избор нямаше как да се справи.
Начало