Силната поезия е два вида – нежна и мръсна.
Има и трети вид –
непознат у нас. Това е поезията за радост. Поезията за радост по нищо не
прилича на вечната българска поезия, посветена на една жена, която или
не идва, или непрекъснато си тръгва, докато морето реве с пълна сила,
това Черно море...
Поезията за радост е
съучастие и щастие. Приятелите на Карбовски измислиха тази дума – това е
съприщастие. Споделеното щастие е реалната поезия, поезията за радост,
поезията като успешно престъпление. Това е един неочакван Карбовски,
който пише за Вечната Непозната Красива Жена, която идва при теб и
остава завинаги. Или поне колкото трае един живот, колкото трае едно
лято.
Сърцето ми като
граната успява да докаже, че истинското писане не е самотното и
маниерното писане. Не е като писането-пиета и поза. То идва от Нещата,
които правим заедно и на които заедно се радваме. Истинското писане е
писането на Случката и възторга от Случката.
А Случката, както не подозирате – тя е винаги една жена. Или дете. Или море. Или истина, къдрава като индрише.
Начало