Посветен колкото на автора на Балада за Георг Хених,
толкова и на извратените времена, които не успяха да ни умъртвят, но ни
убиха, новият роман на Красимир Дамянов е свидетелство за агонията на
цяло едно поколение, зад което ще останат само серия неизвършени
невръстни убийства, куп недописани мръсни приказки и аутопсии на любов,
сред които мъждука единствено мазохистичното ни мъжество да бъдем
подведени от собствената ни изключителност.
Изкуството ли е
по-важно или създателят на изкуството на свой ред, се пита авторът на
този разсичащ с един мах всякаква младежка романтичност текст.
Непременно ли трябва да отречеш човека у себе си, за да възтържествуваш
на хълма на изкушението? Защото не е достатъчно да си прорицател, ако
не си честен към Бог, към онова, което ти е вдъхнал.
Предстои ви зловещо четене. Затегнете коланите!
И
ако сте способни на финала да се разридаете, плачете най-вече за себе
си. За похарченото ви поколение, особено, ако сте били част от оная
паралелна реалност, от живите и мъртви сенки на двойната действителност –
днес необяснима за масовия човечец. Тази книга не е подходяща за
неговия вкус. Тя е опасно заразителна, неморална, отвратителна,
привлекателна като красива курва, разюздана като млад жребец без юзди,
тя е меланхолична като мек наркотик... Стойте по-далече от нея. Защото
най-лошият й недостатък е, че не е измислена...
Начало