В тези весели и смешни,
тъжни и трогателни, но до една напълно истински истории, ще срещнем имената на
писателите Вера Мутафчиева, Давид Овадия, Добромир Тонев, Дончо
Цончев, Красимир Дамянов, Любен Дилов, Николай Хайтов, Рашко Сугарев, Янко Станоев, а също и на исторически личности като Илия
Минев и Петър Дертлиев.
Затова Тодор Костадинов споделя:
„Тази книга съдържа лични спомени и
преживявания с всеки един от героите ми. Някои от тях са обикновени хора, други
са изключителни личности, трети са вече класици в литературата. Много от тези
разкази пресъздават събития, които са се случвали между мен и моите герои,
както със, така и без свидетели. Тези спомени са лично мои.
Знам, че са живи
техните деца и наследници. Знам, че ще пиша за хора и ще споменавам имена,
които са част от пантеона на националната ни история и култура. И все пак, това
не са документални очерци, а разкази – живи истории с живи хора – част от моя
живот, по един или друг начин, срещнал се с техния.
Героите на тази книга бяха
хора на духа и перото... Просто в някакъв период от живота ми по някакъв начин
съм се почувствал близък с тях. Дали те са почувствали същото, няма как да
разберем. Аз съм писал за тях като хора, не като писатели или исторически
личности…
Това не са нито очерци,
нито биографии, нито автобиография, а случки и епизоди, които се опитах да
превърна в разкази. Повечето от тях нямат свидетели и реших, че не мога да си
позволя да отидат с мен в небитието. По обясними причини, измислици в тези
текстове няма. Ще кажете, как тогава са разкази? Разкази без грам художествена
измислица? И аз не знам. Ще видим…
Авторът е открил и
установил контакт с децата и наследниците на всички, за които е писал. С
уважение и чувство за дълг, той им е изпратил разказа анти-некролог за техния баща
или съпруг, брат или сестра и е получил тяхното съгласие да го публикува.
Начало