Състезателността е фундаментална
характеристика на наказателните процедури. Наличието
или липсата на състезателност е критерият за най-трайното и общопризнато
класифициране на исторически съществувалите наказателни процеси – състезателен,
следствен и смесен.
В
съвременността степента на състезателносте основната отлика между англосаксонски, романо-германски и (съществувалия до
скоро) социалистически модел на наказателен процес.
Правовият
характер на държавата и признаването на гражданите за носители на основни права
и свободи са неотделими от реалното, а не просто декларирано, състезателно
построение на съдебната фаза на наказателния процес. Тъкмо това обуславя
особената значимост на принципа на състезателността -
основната и решаваща идея за юридическа аргументация при създаването,
тълкуването и прилагането на наказателнопроцесуалните норми. Следователно,
изясняването на съдържанието на този принцип (онези най-важни изисквания, които
той поставя към наказателния процес) e от полза както за законодателя,
ангажиран с развитието и усъвършенстването на наказателнопроцесуалната
регламентация, така и за държавните органи, адвокатите и гражданите, на които
в конкретното наказателно производство се налага да изясняват смисъла на
недостатъчно прецизни и ясни норми от НПК, да запълват празноти в нормативната
регулация, да отстояват правилното прилагане на наказателнопроцесуалния закон.
На
всички тези въпроси е посветена първата глава на предлаганата монография.
Следващите
три глави са пряко ориентирани към практически въпроси и проблеми, възникващи в
съдебната фаза на наказателния процес в Република България.
Теоретичните идеи, обосновани в глава първа, са конкретизирани и обогатени чрезстандартите
за справедлив съдебен процес - закрепени в чл.6 от Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи (КЗПЧОС), изяснени и доразвити в прецедентната практика на
Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). За целта са изучени и използвани почти 300
решения на ЕСПЧ, вкл. постановени през 2013 и 2014 г. Посочените стандарти, както е известно, са
част от вътрешното ни право и имат предимство пред онези норми на вътрешното
законодателство, които им противоречат (по аргумент от чл. 5, ал. 4 на
Конституцията на Република България).
Изследването
в основните части на монографията (глави втора, трета и четвърта) е насочено
точно към изясняване съответствието между законовата регламентация в НПК
и установената съдебна практика по прилагането на този кодекс, от една страна,
и, от друга страна, онези стандарти за справедлив съдебен процес, които имат
пряко отношение към състезателното построяване на съдебната фаза. Става дума
конкретно за трите фундаментални изисквания, произтичащи от чл.6 на КЗПЧОС и от
практиката на ЕСПЧ - за независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие
със закона; за равни възможности на страните (т.н. принцип за „равенство на
оръжията”); за осигуряване в националното наказателно производство на правото
на състезателен съдебен процес.
Тъкмо
в това може да се открие една много съществена особеност на анализа в глави
втора, трета и четвърта. Той не е ограничен само до представяне на
т.н.”европейски стандарти за справедлив наказателен процес” – задача, вече
успешно решена чрез преводната литература, осветяваща различни аспекти на
КЗПЧОС. Акцентът е върху „проекцията” на тези европейски стандарти в българския
наказателен процес, чрез което е демонстрирана, обоснована и обяснена степента на съответствие между
българското законодателство, респ. съдебната практика, и въпросните стандарти. Такъв
подход не може да бъде наблюдаван и в най-задълбочените изследвания на чужди
автори, посветени на КЗПЧОС и практиката на ЕСПЧ - поради естествената
и подразбираща се липса у тези автори както на специален интерес към българския
наказателен процес, така и на достатъчно познания за неговите особености.
В
светлината на изучената прецедентна практика на ЕСПЧ и на относимите към темата
решения на Конституционния съд на Република България, на ВКС и на други
вътрешни съдилища, са констатирани значителен брой случаи на разминаване между
стандартите, установени от българския законодател и българската съдебна
практика, и европейските стандарти за справедлив съдебен процес.
Тези
несъответствия могат да се обособят в две същностно различни групи:
1. Хипотези, при които българските
стандарти за справедлив съдебен процес изостават от европейските.
При
тези хипотези монографията ще бъде от значение :
- за
законодателя - доколкото не само са конкретизирани разпоредбите в НПК и
свързани закони, нуждаещи се от спешна промяна, но и са предложени конкретни
формулировки за бъдещите законови текстове;
-за
съда и за другите правоприлагащи органи – с препоръките за
усъвършенстване на тяхната практика по начин, който да я направи съответна на
изискванията чл.6 от КЗПЧОС, а с това – и да се гарантира за българските
граждани реалното осигуряване на стандартите за справедлив съдебен процес;
- за
адвокатите, осъществяващи процесуално представителство по наказателни
дела, и за гражданите, които лично защитават свои права и законни
интереси в съдебното производство – чрез очертаване на онези по-високи
стандарти, чието спазване посочените процесуални субекти могат да изискват в
хода на самия наказателен процес от българските съдебни органи и от органите на
досъдебното производство. Когато тези стандарти бъдат осигурени във вътрешното производство
– гражданите ще получат справедлив съдебен процес веднага, тук, в България.
Когато българският съд не се съобрази с направените основателни искания – за
гражданите и упълномощените от тях адвокати ще възникне правната възможност да
се обърнат към ЕСПЧ в Страсбург. Много често самата допустимост на жалбата пред
ЕСПЧ, а и успехът на жалбоподателя, пряко зависят от това дали правото,
гарантирано от КЗПЧОС, е било заявено и отстоявано в националното наказателно
производство.
2. Хипотези, в които българските
стандарти надхвърлят установените в КЗПЧОС и в прецедентната практика на ЕСПЧ.В тези случаи се очертават граници на свобода за държавата, в рамките на които
е възможно усъвършенстване (коригиране и допълнително, по-прецизно настройване)
на наказателнопроцесуалната регламентация – с
отчитане на обществените нужди и на законодателната целесъобразност, но
оставайки в съответствие със стандартите за справедлив съдебен процес.
С
изследването на тази втора група хипотези монографията
ще представлява интерес както за
законодателя, така и за онези политически и други социални субекти, респ.
държавни органи, които имат интерес от реформи в правната уредба на
наказателното производство, осигуряващи повишаване на ефективността му при
запазване на неговата справедливост.
Начало