Разбрахме, че не ни трябва и никога не ни е трябвала никаква нова
Русия.
Трябва ни само Русия, каквато беше по-рано: имперска, заджуркана по един или
друг начин, и няма какво друго да измисляме.
За нас няма друго бъдеще освен миналото.
Ала имам ли право, след като не
предвидих нито войната, нито фактически народното съгласие с нея, след като
сега се намирам в политемиграция, а в Родината си съм заклеймен като
чуждестранен агент и съм обявен за издирване, да говоря от името на този народ?
Пък и кои са тези „ние“? Може ли
да се опише прословутият „руски народ“ или „многонационалният народ на Русия“?
Може ли да се намери какво е общото между всички живеещи в Русия хора освен
задължението да плащат данъци на Кремъл, да жертват живота си за него във военни
авантюри и червения паспорт? Дали изобщо интелигенцията или средната класа са
неотделима, съзвучна на тези условни „маси“ част от него?
Въпроси без отговор.
И все пак ми се струва, че
понякога съм успявал да почувствам и уловя някакви комплекси, някакви болезнени
точки, някакви стремежи и мечти, превърнали се в общ знаменател за много и
твърде различни мои съграждани. А когато нанизваш тези статии в хронологична
гирлянда върху сюжетната линия на превръщането на Русия от страна, опитваща се
да бъде нормална, в държава, отритваща нормалността – те започват да приличат
на истински дневник на масовото съзнание и на колективното несъзнателно.
На дневник на падане
в черна дупка.
Разбира се, ние тъгувахме за империята. Разбира се, мъчно ни беше за
величието.
Щом Западът не можа да ни обикне, искахме поне да го е страх от нас както
преди.
Вътре в страната си останахме безправни и нищожни мравки, но имахме нужда поне
да се гордеем с мравуняка си.
Начало