|
Описание
|
„Аз всъщност никога не съм писал книги, а само разкъсани и разхвърляни
текстове, които с течение на времето повече или по-малко логично съм
свързвал в книги-романи или сборници разкази”
Много самуваш и дълго мълчиш, сине мой, потънал в блян и уморен от
пътищата на духа. Ликът ти е посърнал, а лицето бледо, дълбоко сведени
са твоите вежди, а гласът ти наподобява скърцането на затворски порти.
Излез в летния ден, сине мой!- Какво видя в летния ден, сине мой? Видях, че земята е силна и небето вечно, а човек – слаб и кратковечен.
- Какво видя в летния ден, сине мой? Видях, че любовта е кратка, а гладът – вечен.
- Какво видя в летния ден, сине мой? Видях, че животът е нещо мъчително, съставено от неправилната смяна
на грях и нещастие, да живееш значи да трупаш измама връз измама.
- Искаш ли да заспиш, сине мой? Не, отче, отивам да живея.
Иво Андрич - Еx Ponto
И първите му стъпки не остават незабелязани. Още 1919 година хърватският критик Любо Визнер възкликва : Най-прекрасният
сараевчанин – нежен и блед с болезнено изтънчена ароматна душа... Принц
без дворец, пажове и принцеси. Несретен като всички творци.
Амибициозен и чувствителен. Просто – творец с бъдеще.
Бъдеще, предопределило на Андрич международно признание и Нобелова
награда заради богатството на духа, дълбочината на мисълта и мъдростта
на словото. Но и заради умението да забележи и пресъздаде малките знаци и
болезнените рани на копнежа към красивото, голямото и човешкото, които
така често ни убягват. Знаци, които оставя по пътя към нас, за да ги
намерим.
В сборника разкази за пределите и градовете ще ги открием в богатството
на пределите, в техните упойващи и тежки аромати, в искрящия лазур на
небето, в безкрайната и бурна синевина на морето, в жаркото слънце, в
богатата култура и вековна традиция на градовете, както и в разкоша на
техния дух и съдбините на обитаващите ги във времето хора.
|
Начало