Тук си признавам: армейски генерал не съм бил.
В казармената йерархия тръгнах като
школник и се издигнах до “фазан”. Във войнишката си раница изобщо не носех
маршалски жезъл, а само чифт бельо за смяна. Също и голямата досада, че ми
губят времето в една безсмислена, дълга и смешна (понякога страшна) игра на войници.
Бих нарекъл тази книга “В търсене на
изгубеното време”, ако нямаше вече такова заглавие от много по-голям писател.
Изгубено време, защото против волята си бях
принуден да профукам в униформа две
години и три месеца от моя живот, който, както изглежда, ще е единствен – друг
засега не се предвижда. Две години и три месеца, отишли на вятъра в
социалистическата казарма – кой ще ми ги върне? Няма реституция за насилствено
отнетите под пагон години.
Една от най-важните промени в живота ни, наред
със свободата да пишем, каквото искаме и възможността да пътуваме, където
поискаме, е отпадането на задължителната казарма.
А днес все по-често се чуват гласове за
връщането й. Освен политиците, “професионални патриоти”, и млади хора -
момчета, пък и момичета, пишат по форумите, че искат задължителна военна
служба.
На такива бих казал задължително да прочетат книгата за добрия войник Швейк, моя
най-верен боен другар в казармата и в живота.
.
А четенето на “Когато бях армейски генерал” не е задължително. Ама може да е
полезно, особено за онези, които не са марширували под знамето на социализма,
но искат да научат за това.
Начало