Константин Павлов (1933–2008) е в основата на започналия да се откроява
алтернативен литературен канон от периода на Народна република България. Нещо
повече – той успява да се превърне в самото сърце на канона, а неговото
влиятелно езиково поведение подготвя и предопределя промените в българската поезия
след 1990 г. При Константин Павлов поетическият почерк и нетърсените (и дори
неисканите) от поета дисидентски жестове влизат в удивителен синхрон –
съгласяват се помежду си естествено и въздействащо. Поезията непрекъснато
дописва живота му и обратно – животът му дописва поезията. Така се ражда един
от малкото български литературни митове, съхранили силата си преди и след 1990
г. Книгата е пръв опит най-новата критика да представи в отделно издание
изследвания върху творчеството на Константин Павлов и по този начин да
анализира и контекстуализира значимото му авторско присъствие в литературата и
културата на ХХ и ХХІ век.