Думите могат да се обърнат с хастара навън
и да станат обратното на себе си. Истината може да се усуква, както човек
пожелае. Но има и такива неща, които не се поддават за усукване. Има истини,
които винаги ще важат и които всеки ден спасяват света. Точно до тези истини се
докосват героите в шестнайсетте разказа от „Едно налице, две наопаки“.
След „Животът е тълковен речник“, „Гладни
сърца“, „България за начинаещи“, „Депресията ме обича“ и „Кладенецът“ Веселина Седларска
заплита поредната невероятна плетка от сюжети и съдби, зад които се крие
мъдрост и много любов към човека.
„Хората сме като тревата
– не порастваме с дърпане“, мисли си една от героините в тези разкази, когато
открива, че нещата не се учат с казване, а с живеене. Затова и тези разкази не
проповядват и не съдят. Те водят душата по тайни пътеки, с тиха и стопляща
човечност разкриват светове и провокират въпроси. В тези разкази човек може да
чете списъци с цифри и да вижда богиня. Може да стои на едно място и пред него
да се извърви целият живот. Може да открие красота и спасение в дизайна на един
търмък. Защото красотата идва от желанието да се направи нещо по-добро от
минимално достатъчното. Или както пише Веселина Седларска: „положените
усилия, най-простичко казано – старанието, даването на всичко от себе си, тази
посветеност да не се спестяваш, да се вложиш целият, за да стане резултатът от
твоята работа възможно най-добър – това крепи света“.
Начало