Това е история за спомените и за умението даги
оставяме да си отидат. Това е любовно писмо ибавно прощаване между един
мъж и неговия внук,между един баща и неговото момче.
Честно казано, не написах историята с идеята да я прочетете.
Просто се опитвах да подредясобствените си мисли, а аз съм от хората, коитотрябва
да ги видят изложени на хартия, за да гипроумеят. Те обаче се
превърнаха в малък разказза това как преодолявам постепенната загуба нанай-великите
умове, които познавам, как може дати липсва някой, който все
още е тук, и как искамда обясня всичко това на децата си. И сега пускамдумите
си да си отидат, пък каквото ще да става.
Ето я – приказката за страха и любовта, коитопрез
повечето време крачат редом, ръка за ръка.Приказка най-вече за самото
време.
Докато все още разполагаме с него.
Начало