Откровенията на Х. Л. Борхес
(1899 – 1986) за едно литературно пътешествие, започнало в бащината библиотека
в Буенос Айрес..., са споделяне на удоволствието, което доставя думата, и
свидетелство за безсмъртието на литературата.
През есента на 1967 г.,
когато Борхес отива в Харвард, за да изнесе своите шест Нортънови лекции, той
отдавна вече е смятан за ценен капитал. Неговите северноамерикански съвременници
са убедени, че името му е сред онези, на които е предопределено да оцелеят в
дългия поход на времето. Но трябва да изминат повече от трийсет години, за да
възкръснат от архива лекциите на Борхес и да стигнат до нас като една
съкровищница от литературни скъпоценности в есеистични, непретенциозни, често
иронични и винаги вдъхновяващи форми. Те са изпълнени с дълбоко лични
размишления и съхраняват моментния характер на устното му слово с неговия хумор
и колебания. В началото на 60-те години на миналия век неговото прогресиращо
ослепяване е почти пълно и той вече не вижда нищо. Това изкуство на поезията е въведение в литературата, във вкуса и в
самия Борхес, който принадлежи към
традицията на другите “велики слепци”. Следвайки тази традиция в лекциите си,
Борхес разговаря с автори и текстове, които винаги с удоволствие е цитирал и
обсъждал. Източниците му внушават страхопочитание, възхищение и любопитство –
от Омир, Вергилий, “Беоулф”, старонорвежките Еди, “Хиляда и една нощ”, Корана и
Библията до Раббле, Сервантес, Шекспир, Кийтс, Хайне, По, Стивънсън, Уитман,
Джойс.
Из За разни работи
(поетическо изкуство)
Калин-Андрей Михайлеску
Величието на Борхес е в
непреклонната му вяра в света на идеите, в усещането, че животът е сътворен от
поезия.
Ню Йорк Таймс Бук Ревю
Борхес не се вълнува от
теоретици на литературата, още по-малко от критици. Той смята, че едно от нещастията на нашето време е, че не можем
искрено да вярваме в щастието и в успеха, че приемаме идеята за щастлив развой
на събитията като търговска уловка или фалшив авторски прийом.
Ню Йоркър
Начало