Национален регистър на издаваните книги в България

Когато бях на 30, хумористичните разкази ми се виждаха лесна работа. И ги пишех почти на кило, без много да му мисля – може би по един седмично.

Сега, когато съм на 2 х 30, работата не изглежда тъй проста. Колкото по-дълго пиша, толкова по-трудно ми се получават кратките разкази. От много лутания из лабиринта от думи съм се докарал до онова  положение, за което пее блусарят Камен Кацата в  парчето „Боли ме главата“: „Забравил съм к`во търся, но не е к`во да е…”

Всъщност, не съм забравил – търся онзи хумор, дето ръжда не хваща. Ръждата на времето е най-големият враг на писателя хуморист. Текстовете, родени само от вица на деня, бързо ги яде корозията – те остаряват не с години, а с часове.

Друг музикант, македонският китарист Влатко Стефановски, каза в едно интервю, че човек, ако 40 години пресява неуморно дори пясъка на плажа, накрая ще намери часовник „Ролекс“. Толкова години аз пресявам думички и  песъчинки смешки, но „Ролекс“ не излезе, не намерих даже и руски „Слава“.

Сега връчвам ситото на читателя да пресее написаното  –  може пък някъде из страниците  да излезе „Ролекс“-ът. Или  пясъчен часовник, който да показва как изтича времето – на автора и на текстовете му… И кой е вече за изхвърляне – текстовете или направо авторът им.