Тези разкази,
скитащи и хипарливи, нося със себе си почти през целия си живот.
Нямаше как да протестирам срещу „бетономорието”,
освен да пиша разкази. Някои от тях излязоха преди десетина години в сборника
„Стари хипари”, към тях сега прибавям и нови.
Нови въздишки…
Защото още не мога
да прежаля и забравя моето море, което остана цветно само в спомените, такова
ми се иска да го видите и в тези разкази – и него, и къмпинга, и цветните хора
от онова време.
Не само морето днес
е друго, и къмпингите, доколкото ги има, се промениха. Луксозни каравани с
навеси, мека мебел и балдахини изместиха палатките, а децибелите на нощните
дискотеки заглушават китарата на днешния млад хипар, седнал на плажа да
посрещне Джулая.
Ами как се
промениха хората…Само им вижте джиповете и ланците, ботоксите и силиконите!
Но тук млъквам, за
да не се превърна от възторжен „певец на българския къмпинг” в мрънкащо старче.
Тези разкази от
миналото е добре да се четат и с музиката на миналото – плейлистът към текста
трябва задължително да включва „Бийтълс”, „Стоунс” и т.н. … да не изброявам. Но
непременно - Георги Минчев и Васко Кръпката.
За по-пълното
възприемане на книгата и като лекарство срещу носталгията бих препоръчал
ободряващи дози джин-тоник, водка-тоник или гроздова без тоник, но със салата.
Консумирайте отговорно
и с мярка!
Начало