Античността
е създала трагедията като естетическа
форма, а и нейният светоглед като цяло
е трагически.
Според
него блажени са единствено олимпийските
богове, а човек е подобен на тях дотолкова,
доколкото обитава същия свят – поднебесния
свят на светлината. Но
след като умре, отива някъде, където те
не са и никога няма да бъдат. И тъй като
въплъщават живота и съществуването,
той, оставайки лишен от тях, се оказва
мъртъв – и „никой“. През целия си живот
е разчитал на тях; а когато идва смъртта,
те не му помагат.
Така
те го изоставят, „предават“ го на Хадес.
От това чувство за изоставеност „завинаги“
се ражда античната тъга – и трагедията.
…
Ако
предположим, че човекът е видим във
вечността от раждането до смъртта, а и
след това, то има нещо твърде тайнствено
в житейския му път.
Защото,
макар да живее във времето, той някъде
е и такъв, какъвто вечно е. Това значи:
или вечно жив или вечно мъртъв.
И
макар и свободен, отива сякаш да узнае
каква е била неговата свобода – къде
го отвежда тя.
Начало