„Ти, подобие мое“
не е просто драматична история за петима твои измислени съвременници. Това е
роман за твоето общество, официално обявило състраданието за недъг. История,
разказана ти от самия Създател.
Антиутопия? Дано.
Въздаваш своя, човешки ред по лично усмотрение,
без право на глас – не само за немите пъплещи твари, безсловесните дървета и тихата вода, но и
за себеподобните ти, инакомислещи или просто по-слаби от теб. Гневът ти е щедър
и пищен, бързо кипва в жлъчна мъст. Ненавистта ти е достъпна, разливаш я като
евтино пенливо вино насред виртуални социални седенки за анонимно одумване, заклеймяване и линч.
Най-ценното ти откритие – думите – биват ползвани
за шумна омраза. В същото време пазиш себе си, като не се натоварваш с чужди
страдания, изпитваш само лицемерна (или откровено никаква) съпричастност към
останалите. Не жалиш другите, за да пожалиш себе си. Естествен отбор. Оцеляват
дебелокожите.
В края на тази твоя изключително успешна технологична
революция май си повярва. Бързият прогрес ти даде не просто самочувствие, а
самоверие, доближило те до най-извратената ти представа за мен.
Начало