В разказите на Деян
Енев е като по улица „Раковски“ от началото на един негов разказ – можеш да
срещнеш кого ли не. Даже себе си можеш да срещнеш като млад... Звучи хубаво, но
е по-страшно. В разказите от „Ези-тура“, силни като цигари без филтър, резки и
къси, невинаги е „Раковски“. Тук най-често е Курило, „Овча купел“,
Околовръстното, „Люлин“, блокове, крайни квартали, всекидневната градска
беднота. Тук можеш да срещнеш себе си
като Лудия Макс, който, пребит, си спомня, че е забравил да нахрани щуреца,
като момчето с Висоцки, като старците Сарафови от „Казабланка“, като Галилей от
Курило, тичащ да съобщи, че войната е свършила... Остро насрещно писане,
понякога свъсено и мрачно, с око за всеки детайл и жест, серт тютюн.
Да четеш Енев,
наистина е като да пушиш серт цигари – резки и къси, не се церемонят много,
удрят директно, парят и давят, помниш ги с дробовете. Но във всеки от тях има
нещо невинно и опрощаващо накрая. Утеха някаква. Преди да се е разсеял
синкавият дим над главите ни.
Георги
Господинов
Начало