За лирическата героиня на Светлана Чиглайска без вярата, любов е само дума...
Превърнала се в обещание за обич, за да живее истински, копнее да отхвърли
маската зад театралните декори, да се откъсне от гнева и хладните прегръдки на
самотата.
Със своя древен сал се носи тя по течението в кръговрата на водите и времето,
за да се преобърне сърцето й в солта и да си дойде на мястото – да разбере себе
си. Диаболичната образност отдалечава любимия й като пясъчна химера и
приближава зловещите гримаси на града, брега, стаята, вещите – на
апокалиптичния затвор, от който единствено спасение са сълзите. Под техния
отблясък се давят крехката човечност, болезненият спомен за ненавременната
любов, но и влюбеният порив, който крие неподозирани вулканични сили.
Поетиката на символизма в печата на душата й достига до детското откровение да
не приема света като обикновен. Да отплува от неговата измама и да дарява
чудеса, е съкровената й романтична мечта за доверие и споделеност.
Начало