Монографията “Блудният син в българската литература. Прозата от Освобождението до 80-те години на XX век” предлага задълбочено интерпретативно изследване на една от най-продуктивните библейски притчи и нейните художествени трансформации в българската проза. В центъра на анализа са фигурите на сина, бащата и дома, мислени не само в техните семейно-битови измерения, но и като културни, национални и метафизични категории.
Изследването проследява как притчата за Блудния син се имплицира, пренаписва и проблематизира в творчеството на Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Димитър Димов, Емилиян Станев, Ивайло Петров и други ключови автори от канона. Акцентът е поставен върху мотивите за напускането и незавръщането, кризата на бащинството, разпадането на патриархалния ред и драматичните трансформации на дома като пространство на принадлежност и смисъл.
Чрез сравнително-типологичен подход и интердисциплинарен диалог между литературознание, библеистика и културна философия книгата предлага нови перспективи към българската проза от края на XIX и XX век, разкривайки дълбоките връзки между религиозното наследство, историческите катаклизми и литературното мислене за човека, вината и прошката.
Начало