Може ли да има нещо общо между „Алиса
в Страната на чудесата“ и „Престъпление
и наказание“? Публикувани са почти по
едно и също време – в 1865 и 1866 години,
съответно в две далечни една от друга
земи: кралство Великобритания и царска
Русия. Но докато четях „На лунна
светлина“, усещах как думите завихрят
познати картини и споделени събития от
моя живот (без оглед на национална
принадлежност), а синкопираният слог
на разказвачката ме тегли през тунела
на времето към преживяното от поне три
поколения на съдбовния 20 век. Който
успее да стигне до дъното – в каменоломната,
– не го посрещат с чаено парти, а го
налагат за наказание, заедно с новороденото
бебе (като в „Алиса“). Връщането нагоре
е в съвсем друг свят, разрушен, ограбен,
но озарен и озвучен от плахата „Лунна
светлина“. Звуците й дават глътка
въздух, намират човещина в най-тъмната
сянка, за да отместят болката, както
лагеристките местят големия камък от
сивата канара. И понеже литературната
алегория отразява в „огледалото“ си
малките радости и голямото страдание,
то историите на фината арменка, бременната
туркиня, образования българин, завистливия
портиер и озверелите слуги на уж хуманния
следвоенен режим разкриват нови персонажи
във вечната морална дилема на „Престъпление
и наказание“. А за прокудените от трите
исторически превратности на 20 век
книгата е истинско лечебно откровение,
но и полезен преговор на неусвоените
поуки за 21 век.
Мариана Мелнишка
Начало