Поезията
е нещо, което тръгва отнякъде и стига
винаги до сърцето. Тя има безброй пътища,
може да се спре в кръчмата край брега,
цяла нощ да пътува към звездите, а после
да усети дъха на целувката и да започне
да строи дворци. Тя може с боси крака да
се разхожда край брега, да разказва
безброй истории на любовта, а после само
с една сълза да сложи точка на миналото
време. Тя може да се запие в самотните
светове на чувствата, да се блъска във
вълните на неразбирането, в скалата на
човешкото време с мечтата за една "чиста
и светла пътека в очите на другия".
Такива мисли се трупаха в главата ми,
като четях стиховете на Стефан Жечев.
В тях солените капки идеха от морските
вълни, очите не бяха "на мокро място"
(Пеньо Пенев). В тях прелиташе
действителността, очертала пейзажа на
"господаря на дивия плаж", гмуркаше
се в иреалното на любовта, прекрачваше
прага на сърцето и сядаше смирено пред
болката на самотата и мълчанието.
Споделеното в стиховете постоянно се
размотаваше като кълбото на Ариадна из
лабиринта на душата, но всичките пътеки,
в които тръгва лирическият герой, се
оказват без изход в реалния свят.
Но
заигравайки се в тъмното на емоциите,
авторът е успял да види светлината,
която изтича от Доброто, за да направи
света видим за очите на сърцето.
Сашо
Серафимов
Начало