ЗОВ КЪМ ЧОВЕШКАТА ДУШЕВНОСТ
„И душата им ще бъде ка-то напоявана градина.
И те няма да изнемощеят вече...“
Еремия 31:12
Д-р Лазар Стойчев, психолог по образование, преподавател в ПУ „П. Хилендарски" е познат на почитателите на съвременна поезия с няколко книги.
В първата – „Антология – „Гласове от мрака“, мемоаристика по жанр, социално-политическа по изразителност, разкрива пре-живени изпитания на затворници, лишени от свобода. Съдържанието на Антологията е синтезиран израз на душевността на репресираните, готови на изстрадани жертви.
Във втората – „Как да те наричам“ Л. Стойчев навлиза дълбоко в поетичния свят на извисените човешки взаимоотношения. В тях липсва конфронтацията, ежедневието се преодолява с наличието на надличностното разбиране и изживяване на любовта, такава, каквато може да бъде — безусловна. Себевглеждането води до себеразриране и оценяване на Другия, ценен и уникален като всички нас.
Пътуването в себе си, което рефлектира до зов към човешката чувствителност, се явява смислова доминанта в третата книга на автора. Ненапразно е наречена „Докосване“ с подзаглавие „Молитвени озарения“. В 33-те поетически откровения преобладава най-вече духовното – „питата, от която чупим и се храним“. „Хлябът на живота“, както го определя авторът, духовният хляб ни дава силата, чрез която всеки от нас изживява дните си. „Вярата държи човека изправен“, а чрез думите навлизаме в собственото Аз, за да я осмислим.
...
Стиховете на Л. Стойчев наистина „будят доброто“ у човека, провокират към духовно съзвучие. Светлина струи от порива за „силна вяра“, с която да се „прегърне вселената“. В своята необикновеност тези обикновени стихове са изтъкани от докосваща ни разбираема лексика, която внушава честност и искреност. Затова и в поетическите докосвания изплуват сродни души, благословени с дарбите си да прославят Божественото. От срещите ни с „красивото, доброто, всеотдайното“ се изпълваме с щастлива самодостатъчност – съдбовност, зависеща от свободния избор на волята. Това са само част от посланията на автора – да завещае духовност към непробуденото човечество с езика на дискретната поезия. В това поетическо „смирено мълчание“, в което „камбанно ехти животът нетленен“ „бялата любов – бяло дихание и бяла радост“ със „зюмбюлена влага“ ще измести „неспящите сънища“, за да ни докосне с „небе и полет“.
Събрал „нектара на изминат път“, Л. Стойчев ни докосва до топлия уют на негаснещото огнище – Божествената любов. Между „изгревите и залезите“ „бялата мълния“ ще роди „бяло очакване“ за още молитвени озарения, в чиято споделеност ще покълне „теменуженото сияние“ на човешката отдаденост.
Дали няма да е нашата?
Доц. д-р Соня Райчева
филолог
ПОМНИ
На Р. Стоилов
Помни
пътеката на мълчанието,
в която разцъфват
цветята на песните
и гласът на Твореца
се чува.
Помни
и светостта на десницата,
която
под слънцето кръста рисува
и ангели прави
от бесните.
Помни,
помни и онова обещание,
което в молитва
пое на сбогуване.
Радост изгрява
само в страдание!
Страдай,
Твори!
И богувай!
ТЪГА
Сред рояка от спомени
възкръсва
празникът светъл
на прошката.
Празникът светъл
е в сърцето
на моето детство
и буди сълзи
умилителни...
Ето ги:
мама и тати –
синовно
целувам ръка,
а те
благославят ми дните...
Вече съм стар,
а мама и тати
отдавна ги няма.
С въздишка гледам
децата край мен
да стискат
на вятъра гривата,
след сенките тичайки.
Гледам,
а ръката ми,
като прекършена,
висне
въже за обесване.
Начало