Из „Авторски предговор“
Аз писах тези стихове по различно време, усещайки различните
повеи, с които беше богато или бедно датиращото ги десетилетие и половина.
Получи се така, че моят свят не съвпадаше напълно със света на големите
събития. Но всички повеи, които проникваха в моя свят, присъстват в стиховете
ми и чрез тях тези стихове живеят.
Откъм 1928 година неколцина млади поети, без грижа за
отпечатването на своите стихове, издигнаха почти от никого незабелязано знаме.
На него пишеше: “Поетическа истина”. Трябва да кажем, че по това време вече се
беше формирала литературна школа, не след дълго превърнала се в литературен
диктатор. Ние знаехме, че към света във всичките му форми тази школа е
безразлична. На нея й беше скъпа теорията за устройството на света. В тази
отвлеченост ние, застаналите под новото знаме, видяхме нещо, което другояче,
освен лъжа, не можехме да наречем, чувствайки своята връзка с битието, колкото
и различно да изглеждаше то на всеки от нас. Нашата поезия не трябва да бъде
преднамерена, казахме ние. И в тази естественост открихме истината. Така,
скрито, всеки от нас започна да диша свободно и камък по камък да гради дом на
реализма, в който би могло не само, мятайки се от стена до стена, да се
предлагат програми за преустройство на света, но и да се живее. Какво е
реализъм? - се запитахме ние - и не можахме да постигнем съгласие помежду си.
Тогава предложихме обща хипотеза: това е творческа система, при която авторът е
правдив насаме със себе си.
Нашите стихове нямаха нищо общо помежду си, защото,
пристъпвайки към истината от различни страни, я видяхме от различни ъгли.
Нашите норми, като че ли морални, бяха и норми естетически. Понякога прекалявахме
и парадирахме с противопоставянето си нa задължителното, но пеехме - по думите
на Гьоте -както птицата пее. Тревожеха ни мисли, с каквито е богата младостта -
и те присъстват в стиховете ни от онези години. Революцията не подмина тези
стихове; любовта докосваше и нас, и нашите стихове, ревността също не криехме.[...]
Пиша това, за да бъда разбран напълно не като стихотворец,
което не си струва усилията, а като знак, поставен от времето на този път, по
който то вървеше. Гласът ми звучи правдиво, защото времето не само търкаляше
своите чугунени топузи, но и слушаше само себе си: а то имаше глас, подобен на
единния глас на симфоничния оркестър. Той беше абсолютно множествен и всичко,
което беше, беше: аз не можех да се родя извън него и предчувствайки бъдещето
понякога с година, понякога с ден, все пак, волю-неволю, растях в неговите
длани.
Начало