Новата стихосбирка „Декамеронки като бонбонки“ на деветдесетгодишния поет Йосиф Петров е безпрецедентен случай в художествената практика; на тази пределна човешка възраст да създаваш интимна и любовно-сатирична лирика и да утвърждаваш с езическо светоусещане и чрез смеха земните форми на битието – това е наистина творческа уникалност. В художествената интерпретация на Йосиф Петров любовта се проблематизира като най-животворната и най-стойностната човешка сила, като душевно просветление, извисяване и себедоказване. Поетът рефлектира на живия живот с жизнерадостен смях, със завладяващо шегобийство, защото носи комичните ситуации в себе си и ги анализира чрез себе си. При него комичното има естетическа широта и дълбочина, има жизнелюбив патос, виталност и духовна светлина, има очарователно бохемско настроение и освободена жива енергия. Чрез тези стихове Йосиф Петров спира течащото човешко време и го превръща в неповторими мигове и в духовна вечност. Той е поет на спонтанното начало, на непосредствения творчески импулс и затова навсякъде струи една открита сензуалност, дионисиевска екзалтация от живота, осмислено епикурейско светоразбиране. Независимо в какви форми се изявява комичното – като безобиден хумор, интелектуална ирония или добронамерен сарказъм, навсякъде е здравословният смях, утвърждаващ радостта и живия живот във всичките му осмислени проявления.
С тематичната насоченост на „Декамеронки като бонбонки“ Йосиф Петров се изявява като поет новатор с авангардно мислене. Декамероновската тема в нашата поезия има бедна традиция и поетът я обогатява, като Ӝ придава нови измерения в необичайните иронични контрасти, с оригиналната образност и многобройните алюзии, с ударната и мелодична интонация, с точно намерената експресивна дума.
В тази стихосбирка Йосиф Петров ни предлага стихотворения, писани преди десетилетия, както и стихотворения, писани днес, т.е. той носи различно историческо време и пространство, минало и настояще, спомени и днешно битие, но любовта е извадена от контекста на времето, за да добие изконната си същност – да доставя радост и да съзижда. Дали ще извисява жената („Жени, жени“, „Мария“) или ще показва нейната противоречива същност („Жената“, „Кариера“), над всичко е внушението за възродителната сила на любовта и опиянението от нея („Благодаря ти, Мариета“, „Ти и аз“, „Майско слънце“, „Златната кука“). Артистичен и карнавален, Йосиф Петров осмива себе си и света извън себе си; той е разкрепостен и воюва с консервативността и дисхармонията в обществото. И от конкретното човешко преживяване извежда обобщението, чрез частния случай – типизира.
В стихосбирката е публикувана и прочутата поема на поета „Безсмъртният“, писана преди повече от половин век, която е и първият самиздат в България. Чрез алегорията и многозначността от една страна, се показва по художествен път вторческата същност и драмата на мъжа, а от друга страна чрез алюзията се внушават идващият по онова време тоталитарен режим и преходността на човешките илюзии.
„Декамеронки като бонбонки“ доказват, че възрастта не е индивидуално или социално унижение или резигнация, нито е преграда пред живителната сила на любовния порив. Трябва да имаш сетива да възприемаш чудно хубавия Божи свят. И да не забравяш, че никога за нищо не е късно. Както е с житейската и творческа съдба на Йосиф Петров.
Марин Кадиев
Жената
Нежна и красива,
нервна, заядлива,
светла, лъчезарна,
подла и коварна,
кукла къдроглава,
стисната, дребнава,
блага, миловидна,
злобна и ехидна,
питомна и дива,
противоречива!
Бих сравнил жената
не със Сатаната,
а с домашна котка:
ту е зла, ту кротка,
ту о теб се търка,
ту приспивно мърка,
ту ти в скута ляга,
ту под стола бяга,
ту с краче се глади,
ту пък нокти вади,
ала не за ласка,
а.... да те одраска!
Жени, жени ...
Жени, жени, от хубост мед и светлина,
с дихание от гюл и чар от небесата,
съдадени за обич, нежност, сладина
и за украса вековечна на земята.
Вий сте потомствените женски същества,
изкупили на Ева греховете тежки,
превърнати във малки земни божества,
благословени да множат рода човешки.
Без вас светът би бил злощастник без мечта,
земята – глуха и безрадостна пустиня,
но вас ви има и сте живите цветя
във тая истински божествена градина!
Със чара си, лъстта, страстта и прелестта
вий сте пленителното чудо във Всемира.
Звезди умират, птици, хора и цветя,
но красотата женска свети, не умира!
Жени, жени, пламтящи утринни зари,
за милосърдие създания господни,
бъдете умни, щедри, благи и добри,
красиви, прелъстителни и детеродни!
Начало