Дълго се питах дали тази книга се нуждае от предговор. Не, разбира се. Но още преди да получа ръкописа, авторката Нели Горбанова ми поиска някакви думи, които да съпровождат и тази й творба. Нали, Нели?
В предишната си стихосбирка с краткостишия тя изповядваше, че всяка дума крие своя тайна. И може бе тъкмо затова ни доверяваше нейни си думи, подарявайки ни светлината на един тайнопис. Не търся нов порядък. Тук ще кажа, че това й поведение е преминало и в СПРЯЛ ВОДОПАД – нещо като дневник на нощните й бдения, а то е всъщност новата й книга, в която се влиза свободно като в ателие на художник или в галерия, в която изложбата още не е открита официално и нещо се донамества или е вече пред закриване и други посетители няма, освен теб. И тъй като вече съм допуснат вътре - нещата в мен са щрихите, графиките на мисълта, чернобелите недомлъвки… И откривам едно ако… Та тогава времето ще бъде нещо друго, не нещо, което трябва да убива, казва лиричната героиня. И се мярка някаква внезапна любов… По устните й - слънчев лъч. Ала това се оказва сънят, който е бил на друг. Но уловена от светлината на уличната лампа, нашата лирична героиня, дошла със стеснителността на друго време, благодари на мрака, че я е заслонявал от всички страни в мига на внезапната любов… Тази притеснителност в споделянето ме трогва. Затова се заслушвам в най-чистата й молитва към Бога, която е под открито небе… И тогава погледът съзира в небесата нащърбената Луна - някой си е гризнал от медения месец… И ето ме накрая пред спрелия водопад на белия люляк, който пак разпръсква капка… Аромат… А в мислите ми са нощните светулки, които надскачат оградата на мрака… И първият сняг, който вали крадешком, защото му е за първи път… Ето така, нали, Нели?
Приеми тези мои думи като излишен предговор към своя сетивен дневник без дати, с пожелание за лирични щрихи пред твоя спрял водопад.
Подписах договор с мен самата –
никога да не напускам младостта.
Животът не го подпечата.
На златни капки
тече сняг по шушулката.
Изтичат дните ми.
Тъжен ден –
мечтите ми се сбъднаха.
Строго мирише
чемширената клонка.
Не я иска букетът.
Камъче във водата –
кръгове на вълни
над неведоми глъбини
Спомням си, спомням си
Затуй е детството златисто:
смях, плач –
шарения,
но мама винаги я има.
Стремление
Как иска
червената детелина
да е роза!
Пролет
Всичко тече:
шушулки, небе. живот...
Пеят жиците.
Лято
Синя, нажежена глеч.
Златни платна,
тук-там прогорени
от макове.
Начало