ДА СЕ ЗАПОЗНАЕМ
Тази книга пиша аз, бабата на малката Виктория. Защо аз ли? Защото малката Виктория е само на четири години и още не може да пише, но може много, много да приказва, да прави най-различни пакости. Не се чудете, че понякога ме нарича мама. Тя много добре знае, че аз съм нейната баба, но според нея моето име е баба мама Виктория.
Внимание, започваме!
Нека бъда искрена – зарадвах се много, когато разбрах, че имам внуче. Още повече се зарадвах, когато разбрах, че е момиченце и още повече – когато ми казаха, че ще носи моето име. Ние бабите и дядовците тайно се надяваме и явно сме щастливи, когато милите ни внучета носят нашите имена. Е, понякога това може да е само една сричка от името. В краен случай и с една, две букви сме съгласни, Иван – Ива и т.н. Има и още по-интересни случаи – едно детенце да носи името на дядо и на баба, както нашето съседче Генадий. И дядо Генчо, и баба Надя са щастливци.
ПОСЛЕДНИ ДУМИ
Мила моя, прекрасна, малка Виктория, за мен ти си другият живот, който искам да вярвам, че ще е по-добър. Впрочем друг живот, не значи по-лесен. Твоят друг живот означава младост, продължение на мечтите, нови трудности, които се превземат, защото един живот без трудности не е интересен, нови радостни срещи, пътешествия по света и в историята, възможност да се правят добри дела.
Благодаря ти, мое дете, за радостта и силата, която ми даде, когато те водех за ръчичка, за това, че ме научи не само да гледам света, но и да го разбирам по детски – чист и ведър.
Виктория, мило мое момиченце, ти си моят друг живот, с който аз оставам между хората.
Последни думи ли написах?
О, не, следва Бонболина II (две)!
Начало