В Ъ В Е Д Е Н И Е
… Край селото на баща ти има водопад… Ти ще видиш… Част от него връхлита право надолу в тъмна пещера, зинала сред скалите. Друга струя плавно се спуска отвън по гладката каменна повърхност. Дели се постепенно на два, после на три, после на пет потока, все по-бързи и пенливи, пронизани от слънчева светлина. Лъчите сякаш изтръгват от тях безброй малки капчици, пилеят ги щедро наоколо. Водният прах блести, трепти и изчезва като рой искрици, грабнати от вятъра. Двете струи: връхлитащата в мрака и прозрачната, пронизана от лъчи – се срещат долу в малко, но дълбоко езеро. Оттам започва пътя си реката…
Надя слуша тихо и замислено.
После трепва. Вдига очи с ням въпрос:
– Как? Това ли имаш да ми кажеш?
Черни очи – с гневен пламък:
– Нима само това? Говори!
Свеждам поглед…
Тъй ме беше стреснала и посред нощ… … Звън – остър и настойчив. Търкам очи. После се втурвам към вратата. Ха! Надя! Цяла целеничка! Не във Виена, а тука, в София, при мен, на прага!
– Кога пристигна? Де ти е багажът? Нима си тръгнала тьй, само с чантичка през рамо?
Освободила се от мечешката ми прегръдка, тя отговаря на въпроса ми с въпрос:
– Кажи, какьв човек беше баща ми?
Едва не прихнах да се смея, но хвърлих поглед към лицето й – то беше изопнато, почти вкаменено.
– Кажи! – повтори тя.
Не, хич не е шега.
– Кажи! Та аз почти не го познавам!…
За разлика от мен! – започна шеметният бяг на спомените ми…
… Чичо Стоян! Отрасла бях на коленете му. Пръв братовчед, почти брат на баща ми… Чичо Стоян! Сладкогласният, весел великан! Шега ли ще изтърси, песен ли ще запее – оглася всичко, вдига те до небесата!
За пръв път го видях сериозен, та даже не повярвах, когато стягах куфарите си за Виена.
– Ще тръгнем заедно! – започна весело, после внезапно понижи глас. – Ти искаш музика да следваш… Ами аз?… Ще свърша нещо много, много важно…
После ме настани да седна. И простичко, спокойно, като на зрял, равен нему човек, ми довери своята одисея…
Имал си две деца. И двеге извънбрачни. И от различни майки. Ето, дошло е време да ги запознае. Момичето ми е връстница. Знае, че му е дъщеря. Остава само да я припознае. Нека да носи неговото име…
Синът? Виж, там нещата са по-сложни… Познава той Стоян и го обича. Но като “чичо”, пръв приятел на родителите му. А те, лека им пръст, загинали под бомбите…
– Трудна задача! – опитва се да продължи шеговито. – Но ние ще се справим с теб! Нали?
Тебе шега – мене истина! Задачата внезапно стана моя. Дни преди заминаването ни той си отиде. Мъж-скала, а внезапно почина от инфаркт…
Заминах сама за Виена. Потърсих сина му. Но преди срещата с него ме изненадаха двама съпрузи, стари приятели на чичо Стоян. Точно те били го запознали с майката на неговия бъдещ син. Мъжът ме погледна изпитателно, после възкликна:
– Божичко! Колко сте млада! На 17 години чъвек още не знае колко сложен може да бъде животът…
Поколеба се дали да продължи. Но жена му отсече:
– Да оставим мъртвите – нека си почиват в мир! Ето, Ханс почита паметта на своите родители. Както и на чичо Ви. На любимия си – подчерта – Чичо Стоян!
Какво ли можех да сторя? Ханс беше вече глава на семейство. Баща на две чудесни деца. Лекар – като човека, когото считаше за свой баща… Двамата с Надя се движеха в различни среди. Едва ли някога щяха да се срещнат. Пък и аз сам наблизо, ако потрябва, мога да се намеся …
Срещата с Ханс мина чудесно. Живо и весело разказваше спомени. С главен герой – чичо Стоян. Гръмко се смееше – досущ като него! Божичко, колко си приличаха!
Нима не го осъзнава? Нима не се сеща? Но бях обещала да мълча. Тъй си и остана с Ханс. Недоизказано…
А Надя?
Тя бързо се втурна в живота ми. Шеметно! Като фарфалак! Не мирясваше – все пъргава и закачлива. Ту пред огледалото се кипри с дрехите на мама, ту изхвръкне на танци и срещи с приятелки. Още първия ден ме заведе до Пратера. Зле съм била с немския? Какво от това? С нея език не е нужен!
Продължавахме честичко да се срещаме. Весели, неуморими. Тя ще ми дойде на някой концерт, аз ще я запозная с колеги, с приятели. Но това все още предстои…
През онези първи дни срещам тъжния поглед на майка й. Бях им донесла завещанието на Чичо Стоян. Там той признаваше Надя за своя законна дъщеря и наследница на цялото му имущество. Ала ето ти изненада! Този щедър човек всъщност не притежавал нищо, ама нищичко. Всичко се водело собственост на вдовицата му Невена. А тя? Да не чуе за Надя! Бяхме се озовали в капан. С вързани ръце, безпомощни. Дори мама, вещ адвокат, блестящ специалист по гражданско право, не можеше да стори нищо.
А Надя?
Тя просто сви рамене. Без гняв. Само с лека насмешка.
– Че за какво ми е това завещание? Да нося името му? Но аз съм отрасла с фамилията на мама! Я поглеж каква хубавица съм станала!
И се завъртя се пред огледалото, слагайки край на въпроса.
А аз жадно се взирах наоколо. Още търсех евтина стая във Виена, та гостувах у тях, в близкото селце Калтенбрунендорф.
Всеки ден, щом Надя излезеше, майката вадеше от един скрин писма. Много, много писма… Някои – в пликове с печат и марка. Други – малки хвърчащи листчета… Вадеше ги и ги препрочиташе. Понякога – пред мене на глас. Друг път – на ум, свита в ъгъла. Ала затрополяха ли отдалеч токчетата на Надя, танте Кони мигом скачаше. Избърсваше сълзите си и писъмцата изчезваха. Как? Нима дъщеря й нищо не вижда?
…Спомени, спомени… Пробляснат за миг и угаснат…
… Ето ме, вече завършила. Върнала съм се в България и работя като диригент. При всяко отиване до Виена се срещаме. Майката вече я няма. Надя на свой ред е станала съпруга и майка. Колко пъти я каня на гости! Погледне ме безмълвно с тайнствена усмивка… Толкоз…
И сега, изневиделица…
Най-после ми разказва какво се е случило.
Един ден, кой знае защо, отворила скрина на мама. Посегнала да попрелисти на шега писъмцата. Миг – а после ги грабнала всичките. Чела, чела… Плакала и подреждала…
Най-накрая скочила и понеже у дома нямало никой, драснала кратка бележка – идва при мене, трябва тозчас да ме види. Грабнала си чантичката… И ето я в полунсщ – пред вратата ми. После – до мене, на разхвърленото ми легло. Ту – потънала в сълзи, ту – решителна и овладяна.
– Разкажи ми всичко за баща ми! Та аз почти не го познавам! Толкова хора говорят за него! Едни с обич! Други – с люта омраза! Какъв човек всъщност е бил?
Нямам време за мислене. И отговарям на въпроса с въпрос:
– Търсиш баща си?
Млъквам. Не казвам думичка повече. Не е и нужно. Тя е разбрала недоизреченото.
– Истината? Имаш ли сили да я чуеш?
Кима. Добре. Ще ти разкажа какво знам. За брат ти. И за бягството на баща ти. По-скоро – за бягствата му. За неговата борба…
Но откъде да започнем? От карнавала във Виена? И от внезапната му любов? Или всичко е тръгнало нейде по-рано?
Неочаквано пред очите ми се изправи той, водопадът.
Там, край него, е роден и отрасъл. Дали и разковничето не е там? Защо не се вдигнем веднага? Да идем, да видим. Искаш ли? Тръгваме ли?
Не можеш? Не? Сега нямаш време? Бързаш обратно?
Е, добре. Тогава ще си поговорим. Чуй какво знам за пристигането му във Виена. И за първите години там…
Но преди туй затвори очи. Представи си го. Него. Водопада. С двете струи – светлата и тъмната...
Там е расъл – сред археологически находки, свидетелства за древни времена. Там е слушал легенди са богомили и хайдути, крили се нявга в скалите. Там е плувал като момче. Скачал от скалите. После пак се качвал – за да хвърли поглед надалеч – към най-широкия кръгозор , достъпен за човека. Оттам е потеглил на далечен път, без да знае дали ще се върне. Скътайки дълбоко в душата си, носейки навсякъде със себе си, навек Водопада…
Да, оттам започва пътя си реката. Оттам започва всичко. С ромона на водата. И тя сякаш те стряска със заплашителния въпрос:
– Търсиш баща си?
Начало