|
Описание
|
В
стремежа си към волност, свобода и полет с птиците човекът в поезията на Кольо
Колев е изгнаник на кръстопът между корените и небесата, свидетел по
периферията на вечния възврат, увиснал в пространството между живота и смъртта,
смисъла и безсмислието, песента и мълчанието. В невъзможността да бъде цялостен
неговата борба изглежда изначално обречено сражение със съвременните свирепи
ветрове, които разпокъсват света на фрагменти и разпиляват доскоро
съхраняваните памет, ценности и традиции.
Смърт в името на светлината, но изгубим ли я, в мрака – накъде без път? Дъжд, кал
и изтичане нанякъде... Плач от безпомощност – полудяване и забрава – единствен
изход...
Последната педя земя ще се превърне в ответен удар на притиснатия до стената, негово
възкресение над “един пиян, танцуващ свят”. “Не дай си Боже, само да залитне!” И
тогава дали “косачи ще тръгнат отново на път” , дали варварите ще заличат “най-хубавата
дума “Мамо!” / Добрият старец горе, / Езикът български и знамето...”?
Поетът Кольо Колев следва родната традиция, но категорично заявява своя
собствен глас извън нея, поставя наболелите въпроси кои сме ние, какво ще
оставим след себе си и нима е възможно някой отвън да ни отнеме благодарността,
добротата и любовта. Отговорността е завещана на нашето поколение, защото “ние
сега сме караулът на времето...”.
|
Начало