БЯЛАТА ЦИГАНКА
– Тази история е толкова невероятна, че дори аз не бих повярвал в нея, ако не беше се случила лично с мен – подхвана колегата от селския здравен участък, където го наричаха по малко име, вместо да го титулуват „Д-р...“.
– Целият съм слух – казах заинтересован.
– Беше събота, рано преди обед – започна той. – Минава покрай нас една циганка и се дере: „Вретена, вретена продаааавам. Вретена и лъжици. Лъжици всякакви: малки, големи, за ядене, бъркалки и за украса. Продаваааам!“
– Вретена и лъжици а, я ела! – я поканих да влезе. И защо да ме попиташ, в онзи момент и аз не мога да ти кажа. А може би, защото моята неотдавна ме беше напуснала и аз все още бях объркан. Пък и циганката ми хареса от пръв поглед – една бяла, бяла, неотдавна сякаш слънце не видяла. Беше като извадена от някое модно списание. Би могла да бъде Мис, Мис циганка. Дори Мис свят. Както и да е. Без да подозира, какво може да є се случи, циганката влезе в къщи и показа стоката си. Разпиля полите си, да не кажа голяма дума – из цялата стая.
А аз усещам, че ме обзема някаква сила неподвластна на волята ми. За да не настъпя полите є ги отметнах встрани. Че като се белнаха ония ми ти крака! Господ ми е свидетел, вече не бях на себе си и нищо не можеше да ме спре. Грабнах я като ястреб пойна птичка и я понесох към леглото.
– Стой, бе чорбаджи, молим ти се, какво правиш, недей! – циганката едва сега разбра накъде отива работата. А гласът є гальовен, призивен. Укроти се и се притисна силно в мен.
– Все бях чувал, че циганките са пламенни, че са страстни, но дотогава не вярвах, не бях си и помислял. По едно време се отметнах отмалял, сладостно опиянен. А тя притворила очи, сякаш не е на себе си, само диша ускорено и дълбоко. Нямаше я вече белотата по лицето є, дори петънце едно бяло не можеше да се забележи, цялата розова, какво ти розова – алено червена, бузите є, пламтят, пламтят. Колко сме лежали така, не зная. По едно време гледам вретената разпиляни из цялата стая, лъжиците също.
– Ще ти платя всичките, колко струват? – циганката ме изгледа едно особено, помълча и промълви още в унес:
– На теб, чорбаджи, вретена няма да продам, нито лъжици, и пари никакви ти не ща. Ще ти подаря само една лъжица. Избери си от големите, шарените, дето са за украса, да ме помниш, че аз няма никога да те забравя, никога...
И аз си избрах една лъжица, нали си забелязал, дето виси в битовия кът, тя е от циганката.
– После какво стана?
– Поканих я да дойде отново.
– Ще дойда, чорбаджи, ще дойда – обеща. Но никога повече не дойде. Надвечер научих, че катунът се вдигнал още същия ден. Коментираха, че една циганка дълго гледала към село. Многократно я подканяли да тръгва, а тя не помръдвала и все гледала, гледала. Най-после един циганин я погнал със сопа. Отначало тя побягнала към селото, после свърнала и се качила в последната каруца с чергило. Дълго се чували ядни подвиквания, трополене на колела и караница.
Начало