ТЪРСИ СЕ ЧОВЕК
Вместо предговор
Тошка Гиргинова не успя да види отпечатана тази своя книга – отиде си тихо и безшумно, какъвто бе и животът є, но ни остави един нравствен завет – да запазим човешкия си облик въпреки жестоките превратности на днешното време. Всъщност заглавието на този сборник с разкази „Търси се ключ“ разшифровано значи – ТЪРСИ СЕ ЧОВЕК, търси се подход как да пробудим човешкото в човека, как да съхраним душевните ценности, които станаха най-дефицитната стока в съвременния български свят. В увлекателно и талантливо разказаните житейски истории се оглежда съвременното ни битие с неговите драматични ситуации, полюсни настроения и състояния и се внушава категорично посланието, че само пълноценна нравст-вена атмосфера и жизнена устойчивост в личен и обществен план са нашето спасение. С тревожна и соци-ално ангажирана мисъл, с развълнувана чувствителност Тошка Гиргинова отстоява безкомпромисна морална позиция за истинските стойности и утвърждава веруюто си, че всичко е в духовното начало, че духовността е в същността ни, ако искаме да оцелеем и да оправдаем човешкото си предназначение.
Изображенията на писателката са лаконични и пластични; изградените литературни характери са конкретни и витални, запомнящи се и жизнеутвърждаващи; те трогват, вълнуват, пораждат копнеж по хармония. В този интимно битов и обществен живот, който пресъздават разказите на Тошка Гиргинова, ние усещаме и чувстваме себе си, осъзнаваме негативизма си, замечтаваме за поетически висоти, за издигане над пошлото в делника, подтикнати сме да търсим смислено съществувание. В това е реалната значимост на тази книга, която трябва да бъде прочетена, за да се проумее нравствената и естетическата стойност на една отишла си в разцвета на творческата си сила писателка.
Марин Кадиев
БЛЪФ
Всеки град, голям или малък, има покрайнини. И тези покрайнини се отличават твърде много от центъра. Не само че не са така благоустроени, цветни и създаващи настроение. Напротив, влизащият в града обикновено вижда гробище с обрасли в треволяк и храсти гробове, паднали кръстове и паметници, или пък слабо населено пространство с ниски и порутени сгради, с много боклуци и с усещане за заплаха.
Така приблизително изглежда, макар и без гробище, северната покрайнина на София, пространството между жилищен комплекс „Надежда“ и Стокова борса „Илиянци“. Посещаващите стоковата борса предпочитат да пътуват с автобуса две-три спирки повече, да минат пешком през гористия парк, отколкото да извървят разстоянието от завоя на автобуса през ненаселеното пространство.
В ранния следобед млада жена слезе от автобуса, огледа се, констатира, че е било рано за слизане, понечи да се качи обратно, но автобусът вече бе потеглил. Нямайки търпение да чака следващия, започна да крачи изненадана, че ще е като самотния бегач на дълги разстояния. Самоуверена, живееща в свой собствен свят, в който не се беше сблъсквала с най-грозните страни на живота в големите градове, нямаше страх, че някой може да є причини болка, унижение или дори нещо повече. Набиваше пети и размахваше голяма дамска чанта, чиято дълга дръжка беше преметната през лявото є рамо. Вървеше право напред, без да се оглежда.
На няколко пъти нещо около нея леко изшумолява-ше, като да падаха орехи, но орехови дървета нямаше и тя реш, че така й се е сторило. Само че в един момент буквално в краката є падна камък колкото юмрук и тя осъзна, че не е сама по пътя, че някой я замерва, но въпреки това не я напусна увереността й, че може да се справи с всякаква ситуация. Без да се спира, обърна глава вляво, после вдясно, при което тъмната гъста коса се развя като ветрило. Кафявите кадифени очи съзряха мъжка фигура отзад с камък в дясната ръка. Прецени, че мъжът е на около десетпетнадесет метра, че е млад, може би неотдавна навършил пълнолетие, силно чернокос и с тъмен тен. Не беше сигурна дали не съзира насмешлива или заплашителна усмивка. Кадифето в очите най-напред отстъпи място на учудването, а когато отново тупна камък в близост – и на страх. Спря за миг и стрелна мъжа, вярвайки, че този поглед ще го спре. Надеждата трая до следващия хвърлен камък. Очевидно човекът зад нея не се страхуваше от нейното презрение. А наоколо нямаше никакви други хора. Явно, нямаше към кого да се обърне за помощ и защита. Току-виж някой камък я улучил по главата и тогава... Изведнъж є дойде спасителна мисъл. Спря като по команда „стой“. Наведе се, взе камъка, паднал в краката й, направи по-ловин завъртване и като застана точно срещу преследвача си очи в очи, го заговори:
– Момче – обърна се тя към него, – не ме ли позна? Не си ли ме виждал по телевизиите, по вестниците, не ме ли позна, не се ли сети, че съм шампион по стрелба?
Момчето мъж спря изненадан. Възползвайки се от изненадата му, тя продължи:
– Сещаш ли се какво ще стане, ако аз хвърля този камък по теб? На мен не ми се мисли за това, сигурна съм в резултата!
Замятаха се голи мъжки крака, надянати в цветни бермуди, в обратната на нейната посока.
Жената си отдъхна. Това, което каза, не беше истина, но очевидно помогна. Дойде й наум: „Малко акъл да имаш, навреме да ти дойде“.
Дано й простят шампионите ни по стрелба за лъжата!
Начало