СПАСКА ГАЦЕВА:
„Мислехме, че в СССР чудесата растат по дърветата”
Фурията, ексцентричната, свръхемоционалната поетеса Спаска Гацева напусна родния Плевен и пристигна в София на 10 февруари 2017г. Не къде да е, а в галерия-книжарница „София-прес”, където отя представи две свои още „горещи” книги, отпечатани от издателство „Атеа” в края на 2016 г.: „Опако-лицево” (мемоари) и „Прозрачният човек” (висяща поезия)!
Поезия, спомени, абсурдни ситуации от нейната журналистическа практика – смях и сълзи в едно. „Всичко бях в този живот. Наивница. Бунтовница. Наздравица. Куку-къщичка. Бабè. Нищо опако в мен не стана лицево” – така се обрисува тя в авторския си монолог. Панорамата в мемоарната книга е по-скоро ирационална, но и реална. Виждаме Гладната степ на Южен Казахстан през 50-те години. Спаска е в група от 1200 доброволно заминали бригадири да облагородяват пустошта. Героинята ѝ е в антагонистични роли: ту скулптура, ту сянка. Тя е красивата, изящна българка, която смело рецитира „Жди меня и я вернусь” пред самия Константин Симонов, тя е комсомолката, която се бори за справедливост и пише писмо-оплакване до самия Никита Хрушчов. „Мислехме, че в СССР чудесата растат по дърветата”, казва младата Спаска в началото на книгата. За да дойде отрезвяването: клисав хляб, 40-градусова жега и тежка физическа работа... Но това е нищо в сравнение с годините в родната идеологическа мелница на 60-те и 70-те: партийни рестрикции, задкулисните игри, клевети, които тровят всеки миг от живота на журналистката и нейното семейството: „Езоповски схватки с омразата, с фарисеите, с околната самота! И със себе си... Всеки божи ден беше битка. От всичко най много ми тежеше задължителният самоотчет пред членовете на партийната организация. Такива като мен ги разпъваха на кръст... Анархистка съм била!”– изплаква героинята в хаотичните реминисценции, сякаш родени в неподправения поток на съзнанието. Тази партийна центрофуга я довежда до Лудата гора – психиатричната клиника, която става неин втори дом. И внезапно избухва поетическото ѝ прераждане.
Днес Спаска Гацева е автор на 13 поетични книги, духът ѝ виси от края на всеки стих, тя е „Прозрачният човек”: „Имам нужда от висота. / С ангели да говоря. / Тая болнична пустота / църква в мене отвори.”
Строфи-сентенции, които се забиват завинаги в душите ни...
За книгите на Спаска Гацева говориха редакторките Юлия Дивизиева и Рада Александрова. Откъси прочетоха самата авторка и актрисата Даниела Райчевска.
Две рецензии за сюжетните и стилистични акценти представи Анжела Димчева.
Начало