Като кантор, Шия Рибовски от цели три десетилетия почти ежедневно произнасяше юдейската заупокойна молитва за мъртвите – кадиш. Добавете към това дългогодишния му стаж към нюйоркската Клиника по съдебна медицина, където ежегодно пристигат за аутопсия по дванайсет хиляди трупа. А за капак на всичко идва Единадесети септември 2001 г. Спокойно можете да кажете, че Шия поддържаше далеч по-близък контакт със смъртта от повечето хора – както на духовно, така и на физическо равнище. Двамата седяхме в столовата на храма, побъбрихме няколко минути и накрая Шия каза: „Дай сега да я видим.”
Лампата все още беше в пощенския кашон. Шия я извади внимателно и я задържа във въздуха. После я вдигна срещу светлината.
„Че е кожа, няма спор.” През живота си Шия бе държал в ръце достатъчно парчета кожа и за тфилин, и за мезуза, и дори за свитъци на Тора. „Обаче е много, много по-тънка.” Той приближи абажура към лицето си и отново го завъртя. После си пое дълбоко въздух и се отпусна тежко в един фотьойл, оставяйки лампата на масата.
„Това е най-тъжното нещо, което съм виждал през живота си” – каза той.
Малцина са онези деца, расли след края на Втората световна война, които някога ще забравят ужасяващите разкази как нацистки лекари от концлагерите са отстранявали кожата на затворници, за да правят абажури за лампи. В книгата „Абажурът” известният журналист Марк Джейкъбсън разказва как самият той се сдобива с такъв ужасяващ предмет и как се отправя на едно пътешествие в търсене на произхода и на по-висшето значение на тази икона на ужаса.
Впечатляващото историческо, нравствено и философско пътуване на Джейкъбсън към недалечното минало и към собствената му душевност започва с опустошения от урагана „Катрина” град Ню Орлиънс. Броени месеци след бурята, докато най-романтичният град на Америка още лежи в руини, един стар приятел на автора на име Скип Хендерсън закупува при разпродажба старинна лампа с доста особен на вид абажур. Когато запитва от каква материя е направен абажурът, покритият със затворнически татуировки продавач му отговаря: „Правили са я от кожата на евреи.” Цената е 35 долара. Няколко дена по-късно Хендерсън изпраща лампата на Джейкъбсън с думите: „Ти си журналистът. Ти проучи какво е това.” Едва ли това наистина е човешка кожа, смята той. Но се оказва тъкмо така. Доказва го ДНК анализ.
Това откритие изпраща Джейкъбсън на другия край на света – до мемориала „Яд ва-Шем” в Йерусалим и до концлагера „Бухенвалд” в Германия, където според слуховете навремето са се правели такива лампи по поръчка на прословутата „кучка на Бухенвалд” Илзе Кох. От детските си години в Куинс през петдесетте Джейкъбсън е слушал разкази за тези абажури от човешка кожа и ги е възприемал като най-злокобния символ за жестокостта на нацистите. Сега в собствената си къща той разполага с такъв предмет, както и с ДНК анализ за потвърждение. И почти всичко, което ще открие по пътя си, ще бъде изпълнено с противоречия, със загадки, с легенди и с подвеждащи разкази.
С поредица интервюта със съдебни лекари, с известни изследователи (и отрицатели) на Холокоста, с жертви и освободители на „Бухенвалд”, както и с обикновени крадци и ченгета от Ню Орлиънс, Джейкъбсън постепенно успява да види абажура като призрачен осветител на собственото му битие като евреин, както и да обхване какво точно е значението на всичко това в контекста на цялостната човешка отговорност. Един въпрос се надига все повече през неговото пътешествие. Какво да прави с този абажур, с това мъчително нещо, което навремето е било някой? Дилемата определено е тежка. Веднъж щом абажур от човешка кожа проникне в живота ви, е много, много трудно да го забравите.
Начало