„Майката обви ръце около детето си и го прегърна нежно.”
„Свито в прегръдката й то затвори очи – не можеше да гледа тези кървави рани.”
„Приближавах, но всичко ми се струваше някак далечно.”
„Огледах се, видях, че още сме пред стената с графита, който ме беше възмутил.”
„В беседката, на люлеещия стол, беше седнала възрастна жена.”
„Опитваше се да звучи спокойна, но от време на време гласът й загубваше контрол.”
„Мълчеше, защото нямаше сили да проговори. Преглътна и наведе глава.”
„Нямаме време да си говорим, тя все има работа, все бърза за някъде...”
„Тъкмо да се отдам на своите мисли и ме стресва огромния му телефон – заврял го е почти в носа ми.“
„Видях го как се опитва да преглътне парче кактус...”
„Отговори ми с мънкане, което трябваше да ме убеди, че той е жертвата, а аз палачът”
„Неговата майка не му пожелаваше „лека нощ” и не идваше да види дали си е легнал.”
„Чакаха. Най-после момичето вдигна очи и каза измъчено… ‘
„Телефонът лежеше в ръката й, но тя не го виждаше, не чуваше гласът в него.’
„Един ангел ми каза, докато ти беше в другата стая...“
„Прииска ѝ се да се разплаче, но усети очите си сухи, сякаш бяха пълни с пясък.“
Шестнадесет истории, шестнадесет героини, шестнадесет съдби. Те плачат и се смеят, предават се и се борят, влюбват се и разлюбват. Те се палитрата на художника, по която греят всички цветове – от черното до бялото. Те са точно като... мен и вас!
Начало