ПОД РЪКА С ПРИЯТЕЛ
Запалената на прозореца свещичка може да бъде знак за спасение на някого; на залутания в тъмата може да покаже път; на останалия самотен ще рече, че тук го чака приятел.
Ето, към тези простички неща-символи ни насочва поетесата Нели Горбанова в стихосбирката си „Свещ на прозореца“. И призовава: „Запали, приятелю, свещичката си, помогни поне на един със светлика си!“
До тия развълнувани апели авторката е стигнала през зиг-загите на живота. У нея минало, настояще и бъдеще са вплетени в здрав възел. Жаждата за човечност, за добро, за приятелство изпълва цялата є книга. Не случайно едно от стихотворенията є носи посвещение: „На всички мои приятели, прекрасните мои приятели!“ Приятелството за нея е норма от най-висока категория, мерило за взаимно себеотдаване.
Тук отново срещаме образа на лиричната героиня от предишните стихотворения, търсеща висините на космоса и на духа, мамена от повика на неизживяното, желаеща със звезда да закичи душата си, копнееща бурни пориви и чувства: „Не ме гледай, не ме гледай, грабни ме!“ („Страст“), „Искаш ли да бъда с теб завинаги – сам стани на огън, изгори ме!“ („Заклинание“).
Както винаги в стиховете на Нели Горбанова няма нищо желано наполовина – полу-любов, полу-истина, полу-приятелство; няма предструвки, няма маски, всичко е ясно, открито, директно.
Но нестинарският танц на живота преваля, край доскоро разжареното огнище е опърлена и уморена трева, пристъпили са наблизо самотата, непривичната тишина, покоят. Емоционалната окриленост, жизнеността, виталността са заменени от болката, от резигнацията, от примирението с действителността. Настъпил е сезонът на бавните крачки. Няма го блясъкът в очите, няма го „моят“, нашият свят. В многолюдието сме страхотно самотни:
Като молекули в Брауново движение,
спокойно или с напрежение,
частички всички от тълпата
се лутаме в мъглата...
Радостно е, че баланса, равновесието Нели Горбанова отново намира в природата. В поетичните є отк-ровения тя продължава да живее с цветя и аромати, облаци и ветрове, поля и гори – нежна прегръдка и топла пазва за човека.
С авторката ние, като чтатели, изминаваме дългото разстояние от „Толкова си хубав, Живот! Толкова си хубав!“ през равносметката (пред Любо) „Години, много години вървим ръка за ръка в живота, един друг се крепим…“, та до тъжното признание в „Завещание“: „Не ми е жал (вече), че всичко си отива…“
Дали е вярно това или е моментно състояние? В искреността є не можем да изпитваме никакво съмнение.
Нели Горбанова остава вярна на поетичното си кредо, на всевечната жажда за живот, на убежданието, че гарата все още не е последна, на вярата в победата на доброто и красотата над злото и неправдата:
Душата ми, тази моя
птица окрилена
не иска да знае
ни за крачка забавена,
нито за умора,
търси път към висините…
Убеден съм, че с тази силна, стойностна, мъдра книга читателят тръгва под ръка с верен приятел!
Пенчо ЧЕРНАЕВ
ЗАВЕЩАНИЕ
Не ми е жал, че всичко си отива
и аз, когато трябва, ще си тръгна.
Не ми е жал, че времето не стига
в един живот съдбата си да преобърнеш.
Но ми е жал, че в гробищната пръст
не ще я има топлината лятна,
не ще се чува огън как припуква
и как се пръска жар червено-златна.
Ето затуй не искам да ме погребат.
На клада искам да ме изгорят, на клада!
Отвред да бликнат пламъци и да ме понесат
със себе си. И цяла в жарка радост
ще се издигна в непознати светове
с трептенето на въздуха нагрят.
Наистина не ще ми бъде жал!
Какво да искам повече от този свят?
СТАРИТЕ СПОМЕНИ
В старата къща,
в стаите с дъх на дюли,
толкова много спомени
са се притулили!
Безплътни, невидими,
примирено чакат
да скръцне вратата,
да влезе някой,
да вземат от него
малко жизнена сила,
да заблестят ярко,
да станат красиви,
да заличат в себе си
смърт и разлъка,
да дарят госта само
с радост, не с мъка.
Затова ги обичаме,
че щастливи ни правят;
знаят старите спомени,
знаят как да измамят.
Начало