ЕТО ТИ МИЛИОНА!
Чук, чук! По-скоро тропане – нервно и нетърпеливо, и преди още обитателите на адвокатската кантора да са реагирали, в стаята влетя жена, отдавна преминала първата, че и втората младост, разчорлена, със зачервено лице, по което се стичаха капки пот, с очи, които всеки момент щяха да изхвръкнат от орбитите. С една дума – жената беше не на себе си.
– Милионът! Няма ми милиона! – изстреля на един дъх тя.
– Чакай малко – каза адвокатката от лявата част на кантората. – Седни и ми разкажи какво се случи.
Виолета беше отдавнашна клиентка на адвокат Ганчева. Тя знаеше историята на живота є от десетилетия: Виолета и Кръстьо бяха съпрузи от много години. И за двамата този брак беше втори. Виолета се беше развела поради пиянствата и побоищата от страна на мъжа й. Детето – момче, беше предоставено за отглеж-дане и възпитание на нея. Кръстьо беше останал вдовец с две деца – момчета, също малолетни. Така, след като създадоха семейство, то се оказа многодетно. Виолета се грижеше добросъвестно за домакинството: переше, гладеше, готвеше, изпращаше трите деца на училище, напътстваше ги, помагаше за домашните им. Между трите момчета имаше разбирателство, сякаш тримата бяха от една и съща майка, от един и същ баща.
...
Жената слушаше, неизвестно дали чуваше, или в този момент не можеше да съобразява, и проточи:
– Ами-и-и. Идвайки насам купих за теб и за мен по една баничка. Завиха ги в амбалажна хартия. Изпросих си един лист от тази хартия и увих в нея найлоновото пликче с парите. Отивайки в ДСК не намерих плика с парите. Не знам какво е станало.
– Ами-и-и – проточи в нейния тон адвокатката. Сега ще разбереш какво си направила с милиона.
И като каза това, адвокатката се пресегна към края на голямото бюро, взе от там плик от амбалажна хартия, разви хартията и се видя найлонов плик с напластени като пачки банкноти.
– Ето ти милиона, а сега ми дай обещаната баничка, ако не си оставила и нея някъде. – Влюбена ли си, че си толкова разсеяна? – шеговито запита адвокатката.
Вместо да се засмее, жената се разплака неудържи-мо, прегърна приятелката си – адвокатка и през хлипанията є се чу самo една дума:
– Благодаря!
ШИПЧЕНСКИ УСМИВКИ
На шурата:
Дона: – Не се живее сам, пусто да опустее.
Пена: – Ами прибери някой старец да си правите дружина, ма.
Дона: – Оли-и-и, таман да ма оризили.
Пена: – Как да та оризили, ма?
Дона: – Имало някаква си болест, май є викали ПИН. Що ми трябва резил на тия годин, мари? От къв зор?
Разговор между съпрузи:
– Ристо, купи ли сол, бре?
– Забраих.
– Ама си чърпък! (загубен)
При среща:
– Донке, що я няма днеска Пена на копан, ма?
– Болна била. Одив да я видя, излеврила са кът воло-варска кучка, мързи я, пък се праи на болна.
За бързо порасналите деца:
Де е расло, де е пасло – стръкче праз израсло.
Местен патриотизъм:
Какво са Ню Йорк, Лондон и Париж пред Шипка, Шейново, Мъглиж!
– Добре дошла, Тонке. Га си доде? Га ша си отиваш?
– У-у-у бре Ганьо, къв си убав – лицето ти мяза на къпан г..з.
Начало