„Липсва ми дивият туптеж на унгарския глобус: замерянето с кал, мирисът на кръв, блъсканицата. Гниенето, разрухата, всекидневната рутина на смъртта. Имам чувството, че тук ще живея вечно, и от това главата ме заболява.” Това написал Елемер в последното си писмо и прадядо се ужасявал с колко ли много време трябва да разполага човек, за да стигне дотам, че да пише подобни писма. Елемер всъщност се чувствал болен: „Това е последната спирка на страданието. Човек не просто изтърпява кирливите велики и мръсните дребни дела на унгарците, както у дома, а в мазохистичното си раздвоение на личността направо започва да жадува да бъде част от битките на враждуващите в каналите дръзки и силни плъхове. Всяка друга кухня, всеки друг народ заклеймява като безсолни, започва да идеализира дегенериралото унгарско обществено устройство, окачествява омразата, пропиваща унгарския обществен живот, като буен темперамент...” И тъй нататък, и тъй нататък. Студена пот обливала прадядо ми само при мисълта за това. Той на кого ще пише после такива писма от малката си стаичка с изглед към снежните швейцарски върхове, докато из цялата къща се разнася вкусният аромат на фондю? На Юдит от Централния комитет? Малко вероятно.
Начало