ОТ РЕДАКТОРА
Драги читателю, в ръцете ти е второто, допълнено издание на книгата „Тревожно и подновено вдъхновение“ с автор Любомир Андонов.
Изключително горда съм, че неговият житейски и творчески път е свързан с моя роден град Дупница. Но още по-хубаво е, че и българите във всяко кътче на страната ни, както и сънародниците ни извън пределите на днешна България ще открият в тази книжка по нещо за себе си – дали ще бъде преклонението пред светини като хан Аспарух, Левски и Ботев, дали ще бъде тежката орисия на преселника, или съдбоносния избор на емигранта, или пък онази чиста и непокварена, нежна любов към най-близкия и обичан човек – със сигурност искрените, а често и изстрадани думи на Любомир Андонов докосват всяко човешко сърце.
Надявам се в тези стихове всеки да открие своето собствено вдъхновение – дали ще бъде тревожно заради нерадостната съдба и трудностите в ежедневието на стотици хиляди българи от двете страни на граничната бразда, или пък ще бъде подновено заради надеждата най-сетне омразните граници да паднат – то, Вдъхновението, дава попътен вятър на дните ни и цел на живота ни.
Приятно четене и бъдете винаги вдъхновени и истински българи!
АВТОРЪТ ЗА СЕБЕ СИ
Родът ми, наричан Христенинци от махалата Костенец на село Млякоминци (мляко в менци), е със силно българско самосъзнание. Най-възрастният брат на баща ми Григор Андонов Лазаров е загинал геройски в Междусъюзническата война, борейки се срещу нахлуващата армия на съседна Сърбия.
Бащата на майка ми – Петрун Митов от село Бресница, Босилеградско, е загинал геройски като подпоручик в Освободителната война 1912–1913 г. Всички мои братя и сестри, както и повечето от родствениците ми избягахме в пределите на днешна България и сега живеем тук. След като през ноември 1944 г. научихме, че границата, наложена от Клемансо на Ньойския диктат от 1919 г. се подновява, цялото ми семейство избяга и пристигна в Плевен, където баща ми Георги Андонов Лазаров беше работил дълги години преди това. По нареждане на кметството на Плевен ни заселиха в село Махалата, сега град Пелово-Искър. Там започнах да уча в IV отделение, а после завърших и гимназия. Бях приет в ЖП Институт, сега ВВТУ-София в катедра „Експлоатация и ремонт на подвижния състав“. Завърших Полувисшия железопътен институт и по мое желание отидох на работа в Станке Димитров – сега Дупница, като локомотивен машинист. След като се явих на конкурс и допълнителни изпити, бях назначен за началник наряд, а после и локомотивен инструктор.
Създадох семейство и се радвам на дъщеря и син, от които имам трима внуци и една внучка.
ПРОЛЕТ
След дълга, дълга снежна зима,
идва плавно, плавно пролетта.
Тук-там тревички и цветя
никнат, събудени от страстта
на слънчевия лъч при ясно,
безоблачно небе на Любовта.
Косът се щура из шубрака,
дроздът пее, пее нависоко,
търси свойта половинка в брака,
а кресливата ни родна сврака
иска, смята да надхитри всички,
завладявайки наоколо властно
ниви, полянки, храсти и горички.
Момичета млади, крехки,
тополки стройни и красиви,
изоставят дрехи тежки,
обличат се пестеливо,
искат да са самодиви!
Пролетта е сезон – този,
що към любов води.
Някой си гнездо свива,
друг пък любовта открива!
ЗАВРЪЩАНЕ
Аз изгнаник съм беден, несретен,
напуснал в заблуда родната къща,
близки, роднини, край роден омаен.
Много премислих, спомен ме връща –
към огнището ми с изблик незнаен.
Жална ми майко, аз съм виновен,
пред теб и пред мнозина,
мислех си, че съм много бунтовен,
щом ще напусна и ще замина,
в друга среда с други привички.
Явно създадох само тъгички.
Какъвто и да си, о, роден край!
Каменист, пустинен или градина,
ти всичко си за мене, това го знай,
по-скъп ставаш с всяка година.
Сега вече зная що значи Родина,
що значи родно огнище, бащини двори,
как се живее тежко в чужбина,
как родното мами, нещо говори,
как в нощите плахи сънища плуват,
как мъката, мъката явно ни мори,
как заблудата изчезва, мечти отлитат,
как в съня ми идват дедите ни стари,
викат ме тъжни при тях да се върна,
близки, роднини веднъж да прегърна,
прошка да искам от родните твари.
Начало