Не обличай ме с думи и с миражи недей ме заменя.
Виж ме колко съм земна. Като стръкче трева под небето.
Не търси по косите ми от онези звезди в Андромеда,
нито слънчеви залези, ни луни. Те са там – зад пердето.
Не търси и магия! Боговете не са ми роднини,
нито горските феи, нито речните нимфи и духове.
Не, не съм на дъгата сестра. Но цветът ми е синият.
Не летя и със птици и не тичам наравно с кошутите.
Нито вятъра гоня, нито морски вълни укротявам,
не говоря с пчелите, но цветята почти ги разбирам...
... Всеки ден лабиринт е, всеки час е сърдит Минотавър
и не съм Ариадна, но чрез тях и до днес се намирам.
А леглото ми (нашето) не е твоето морско пристанище.
Не обръщай света ми (той не е огледало) към себе си.
Не очаквай от думи да заселя очите си с празници
нито днес, нито утре, нито в някой от другите делници.
И недей ме подменя с някакви твои измислици.
Не рисувай маршрути, в моя свят няма пътища прави –
имам всички посоки – на слънцето, вятъра, птиците.
Ако искаш тръгни с мен, ако – не, по-добре да забравим...
Да забравим дори (имам дръзки очи), че съм твоя.
Самотата... Не ми е проблем. Аз съм... цяла планета...
Намери си убежище, (не чупи светлината, за Бога!)
ако толкова силно... ако толкова силно ти светя!...
Начало