И точно тогава заваля –
зад прозореца навън, в очите, в сърцето ми. Сълзите ми се стичаха без да
спазват посоки, а писъците ми се превръщаха в мълнии, които падаха между мен и
отчаяното тяло пред очите ми. Не можех да издържам повече. Мракът в съзнанието ми
се бе разпръснал и бе изпълнил цялата стая. Тишината се беше слепнала и се събираше
едва на върха на пръстите ми. Крясъците ми я смачкваха като малка винена
мушичка. Наистина исках стария си баща повече от всичко и ако това беше цената
да си го получа обратно, щях да я платя. За какво иначе са децата? За да
напомнят на родителите си как да обичат!
Този роман не е поредната
статистика, не е просто цифра излязла от неволен репортаж или измислен сюжет с
очакван край.
Той е нечия надежда
изписана с букви, които трудно се четат на глас.
Десетки пъти сме чували
истории на жени – жертви на домашно насилие, но колко пъти изслушахме гласовете
на децата им?
Когато прегръдките в семейството са заменени с юмруци, похвалите с непрестанни укори, бащината
милувка с крясъци, а майчината усмивка с порой от сълзи.
Когато си толкова малък и крехък, за да се изправиш сам пред брутализма, който всички около теб наричат с думата
„детство”.
Вкъщи не е „дом”,
вкъщи е страх от утрешния ден.
И всеки се спасява от
писъците в главата си с цената на изкривени съдби в бъдеще време...
Докато смелостта ни
раздели...
Не чакай повече!
Защото времето лети,
сърце.
Часовникът тиктака...
Не го ли чуваш?
Тик-так, тик-так...
Начало