Глобалната финансова криза изведе отново на преден план
проблема за фалитите на финансовите посредници и предизвика
сериозни дебати по въпросите трябва ли големите банки да бъдат
оставени да фалират, или не; каква е цената на спасителните
планове (и по-скоро струва ли си); съгласно ли е обществото да
плаща корпоративни дългове (държавата национализира фалира-
ли или намиращи се в тежко финансово състояние институции с
бюджетни средства).
Поради това властите са особено внимателни към институци-
ите със системно за страната значение. Във финансовата теория
и практика това поведение се обяснява с принципа „Твърде голя-
ма, за да бъде оставена да фалира” (too big to fail). Тази кон-
цепция поставя акцент върху онези институции, чийто фалит би
нарушил нормалното функциониране на финансовите посредни-
ци и би ограничил икономическата активност поради големия им
размер.
Целта на изследването е да се открият и анализират корените
на проблема „Твърде голяма, за да бъде оставена да фалира” и
на тази база да се направи анализ на последиците както и да се
изведат препоръки за ограничаването, а по възможност и елими-
нирането на ефектите от фалита на системно значимите инсти-
туции, попадащи в разглежданата категория.
Монографията е структурирана в три глави. В първа глава се
прави исторически преглед, за да се потърсят корените на проб-
лема „Твърде голяма, за да бъде оставена да фалира” в световен
мащаб. Акцентът се поставя върху размера и структурата на фи-
нансово-кредитните системи в САЩ и Европа. Втора глава е
посветена на инструментите и мерките за решаване на проблема.
Водещо място е отредено на механизмите за рекапитализация на
банките чрез преструктуриране на пасивите им. В трета глава се
дискутират съвременните виждания за регулирането на институ-
циите със системна значимост.
Начало