Предговор на редактора
Професор Илия Тасев, моят баща, беше силно обвързан емоционално с родното си село Горно Уйно. В своя предговор към книгата на Боян Андонов „Горно и Долно Уйно“ той написа: „Но независимо от огромното многообразие всички родни краища си приличат в едно. Те са най-обичаното място в света ... За нас, родените в селата Горно и Долно Уйно, те са в най-красивия кът на земята и най-любимото място, макар че огромното болшинство от хората дори не подозира, че такива села съществуват. Ние познаваме всяка педя от земята му, знаем отделни оврази, баирчета, нивички и ливади, пътеки, дървета, та и отделни камъни. Всички ние с гордост казваме: „Ето тук съм орал и копал, сял и жънал, вършал и косил. Ето това дърво съм посадил. А това тук е стожерът на гумното, поставен от баща ми или дядо ми. Той стои на това място десетилетия и аз го укрепвам и ще го укрепвам, докато има сили у мен““. В края на живота си, губейки сили, измъчван от носталгия по тези места, които вече не беше в състояние да посещава, написа тази книга за топонимите на село Горно Уйно. И неговите два главни мотива да се заеме с ръкописа не бяха продиктувани само от емоциите.
Първият мотив е, че има обективни основания Кюстендилското село Горно Уйно, сгушено на самата югозападна граница, почти забравено от света, да бъде предмет на особен интерес заради запазените следи от хилядолетната му история и заради будния дух на неговите жители, за който напомня справката „Сивото вещество на Горно Уйно“, приложена към книгата. Той страстно мечтаеше районът на селото да стане природен и исторически резерват и имаше сериозни доводи в полза на един такъв проект.
Вторият е, че селото умира и заедно с него е заплашена да изчезне неговата памет – онова уникално наследство, което би обогатило духовния живот на следващите поколения. Някога оживените махали, разпрострени на внушителна площ сред дива, но много живописна природа, днес пустеят. Къщите, често над стогодишни, са изоставени и се рушат, а край някои от тях сигурно още може да се намери по някоя антична делва (питос), използвана не чак толкова отдавна за съхранение на хранителни запаси, точно както и преди повече от две хилядолетия, когато е била направена. По старите римски пътища, помнещи безброй поколения, тичат диви животни и рядко се мяркат хора. Животът на селото се е свил на малко петънце около центъра. В многолюдното навремето село, в което някога са живеели към 1400 жители, сега едва ли могат да се наброят и 20 постоянно живеещи. Баща ми беше зареден със силно чувство за отговорност към своите корени, затова, мъчително съзнавайки, че е един от последните, които помнят цялото богатство от автентични местни названия и предания, направи усилието да запази това късче от нашата история и култура и да го предаде нататък. Както сам отбелязва в уводните си думи, той не е специалист по ономастика . Освен това работеше без да ползва компютър и Интернет и без да може да излиза, което силно ограничаваше достъпа му до литературата, с която не разполагаше у дома си. Налагаше му се да компенсира липсата на условия с размисъл, интуиция и въображение. Затова, въпреки че в разсъжденията си съвестно се придържа към почерпеното от съчиненията на сериозни и уважавани автори, някои от предложените от него тълкувания и разсъждения за значенията на топонимите може да изглеждат умозрителни, спорни, да провокират възражения у читателя. Имайки предвид неговия неповторим житейски опит и усета му за културните традиции в района, обаче, си заслужава да се помисли и над най-екзотичните му хипотези, защото той беше човек със солидни знания в широк кръг области, притежаваше рядка наблюдателност и забележително умение да вижда дълбоките, неочевидни връзки между нещата. И разбира се, в неговото изложение се съдържа нещо безспорно – това е изтръгнатото от забравата богатство от ценни автентични сведения и споделени лични впечатления, което напълно оправдава появата на тази книга и я превръща в занимателно пътуване през историята на неговото родно място и нейните загадки.
Е. Тасева
Начало