Първите ми
впечатления от сборника „Някога бяхме
богове” бяха, че разказите са сдържани,
непретенциозни и интригуващи по
неочакван, някак позабравен начин.
Когато стигнах до третия или четвъртия
разказ, изпитах едновременно облекчение
и задоволство: нямаше я предвзетостта
на постмодернизма, но я нямаше и овехтялата
естетика на осемдесетте.
В разказите на
Мартин Петков се долавя леко старомоден
привкус – но това, в най-лошия случай,
е онзи привкус, който усещаме при
съзерцаването на картина, която не е
изгубила въздействието си и продължава
да ни „говори”. Времевата и пространствената
неопределеност (включващи „българското”)
са отлично изградени – не се случва
често подобни построения, които носят
в себе си общочовешки послания, да не
звучат наивно или претенциозно. Както
ироничните нотки, така и фантастичните
елементи – рядко използвани в по-новата
българска литература – са повече от
добро допълнение, а усещането за „поп”
или „пълп” литература е по-слабо от
това за оригиналност.
За разказваческото
изкуство на автора ще спомена единствено,
че в тези истории усещаме не само
посланията, а и загадката на литературата.
Николай
Тодоров
Начало