Първите ми впечатления от сборника „Някога бяхме богове” бяха, че разказите са сдържани, непретенциозни и интригуващи по неочакван, някак позабравен начин. Когато стигнах до третия или четвъртия разказ, изпитах едновременно облекчение и задоволство: нямаше я предвзетостта на постмодернизма, но я нямаше и овехтялата естетика на осемдесетте.
В разказите на Мартин Петков се долавя леко старомоден привкус – но това, в най-лошия случай, е онзи привкус, който усещаме при съзерцаването на картина, която не е изгубила въздействието си и продължава да ни „говори”. Времевата и пространствената неопределеност (включващи „българското”) са отлично изградени – не се случва често подобни построения, които носят в себе си общочовешки послания, да не звучат наивно или претенциозно. Както ироничните нотки, така и фантастичните елементи – рядко използвани в по-новата българска литература – са повече от добро допълнение, а усещането за „поп” или „пълп” литература е по-слабо от това за оригиналност.
За разказваческото изкуство на автора ще спомена единствено, че в тези истории усещаме не само посланията, а и загадката на литературата.
Николай Тодоров
Начало