Разказите
на Иво Беров оставят впечатление, че не
са написани, а издишани. В тях има толкова
непрестореност, колкото има само в неща,
сътворени от природа, а не създадени от
човеци. Като камъни, вятър, птиче. За
изпилените ни от претенциозно и маниерно
писане вкусове тези разкази са като
внезапна чешма със студена вода в горещ
ден в планината.
Езикът,
разбира се, е най-привлекателното. Той
е толкова непретенциозен, леещ се без
капка усилие, делничен, че невнимателен
читател може и да не забележи, че под
него стоят залежи от знания и книги –
от Библията („Господ ме докосна“) до
квантовата механика („Храстосек“).
Някакви делнични размисли и изведнъж:
„Човек не знае защо точно е щастлив,
преди да стане нещастен“. Това е, което
прави тези разкази различни – тази
тъкан от на пръв поглед несъвместими
нишки.
Начало