Сигурно
по няколко пъти на ден минавате край спирката и толкова сте свикнали, че
отдавна го възприемате като част от пейзажа и не му обръщате никакво внимание,
а той си е все там, откъм чешмичките – беловлас, добре сложен мъж, облечен в
стара камуфлажна шуба, шаячни панталони и бяло бастунче в ръка.
Винаги
когато стоях там, гледах как слепецът правеше напразни опити да пресече улицата
– изчаква пътят да се освободи и тъкмо да стъпи на платното, с него ставаше
нещо странно, сякаш изпадаше в транс – започваше да си клати главата, тактуваше
с крак, ръцете му правеха сложни фигури във въздуха, а после идваше поредният
трамвай и старецът си връщаше нормалното състояние.
Дали
е слабост, или порок, но очите ми лепнат по такива образи и когато попадна на
находка, веднага искам да разбера що за птица е, дали контактува със зелени
човечета, или е някой прероден гений, а може би в момента просто спасява
света...
И
сега така: наблюдавах го внимателно, опитах се да говоря с близката продавачка
на цветя, после разпитах дядката с кантарчето, докато накрая един натоварен с
туби човек ми разказа, че обектът на моето любопитство е бивш диригент, който
през всички сезони от сутрин до вечер кисне тук.
Тогава
всичко ми се изясни... Причината за цялата история беше белозъбото гласовито
циганче, което седеше на другия тротоар, до банята, и раздуваше олющения
акордеон с пълна сила, а щом поредната раздрънкана мотриса поемеше по своя
коловоз, пътят се освобождаваше и отсреща ни връхлетяваха прочувствените свирни
и песни.
Дочуеше
ли майсторски накъдрените валсове, шансони и народни мотиви, диригентът първо
застиваше на място, след това с озарено лице и изблещени очи се наслаждаваше на
всяка сполучлива извивка, а уловеше ли грешен тон – бастунчето се превръщаше в
хусарска сабя, която яростно сечеше студения въздух.
Гледах
как градът се носи в своя живот, гледах и безуспешните опити на този нещастник,
дето продължаваше да търси красотата и доброто, гледах и изведнъж видях всички
нас.
Всички
нас, които над двадесет години, с изострени сетива и готови формули, изпълнени
с детински възторг, слушаме поредния красиво и умно говорящ, ръкопляскаме
силно, още по-силно освиркваме и... стоим на едно място, разтърсвани единствено
от галваничния ток на собствената си глупост и безхаберие.
А може би сме заспали
дълбоко и за да сложим край на този кошмар, трябва силно да се ощипем и да се събудим…
Много
от героите в тази книга нямат имена, защото винаги и навсякъде доброто и злото
вървят ръка за ръка и с времето става все по-трудно да ги разграничим.
Не знам дали успяваме
да излезем по-добри, по-силни и по-мъдри от поредното изпитание, което ни
изпраща съдбата, но знам, че единственият начин да научим всичко за себе си, е
просто да се погледнем в очите и да си кажем истината!
Авторът
Начало