ТОЙ БЕШЕ НАЙ-ДОБРИЯТ МИ ПРИЯТЕЛ
Марин Жечев бе една светла, духом надарена и нравствено из-висена личност. Но за ония, които го познаваха отблизо и дълбо-ко, той бе феномен, явление, знамение.
От ранно детство и през всичките години на учене и възмъжа-ване той жадно и ненаситно набираше, преработваше и склади-раше огромна житейска информация, знания, познания, учения, идеи. Затова в по-сетнешните години той беше желан и търсен за приятел и събеседник. И именно заради огромните му познания в много области на науката и живота приятели шегобийци имахме лаф, че ако някога Народната библиотека изгори – справки при Марин Жечев. След завършване на Химическия факултет при Софийския университет професор Спасов го взе за свой асис-тент и той водеше лабораторните упражнения на студентите медици. Но дойде злокобната дата 9 септември 1944 г. и червеното насилие заля цялата ни родина. Свободолюбивият асистент Марин Жечев не можа да приеме това насилие, както не беше приел преди това италианския фашизъм, германския хитлеризъм, дори личния режим на Цар Борис, който го бе наградил лично със сребърен часовник като първенец в Школата за запасни офице-ри. Ето защо през 1949 г. го уволниха от Университета и го хвърлиха в лагера Богданов дол, където прекара една година. По това време беше обявен конкурс за написване на стихотворение за мира. Страхил (под това име Марин Жечев публикуваше някои статии и близките приятели най-често го наричахме така) току-що беше излязъл от лагера и реши да участва в конкурса с женското име Евгения Славомирова. Когато обявиха резултата от конкурса, дамата беше спечелила първа награда. Това беше голям гаф за управляващите и стихотворението не беше отпечатано. Втора награда получи Елисавета Багряна, чието стихотворение стана популярно. Оттогава анонимен конкурс не се провежда вече. Но това бе поводът репресивните органи да вземат на мушка Марин Жечев и той не видя повече бял ден.
Като учен Марин Жечев бе един от петимата асистенти на проф. Спасов. Четиримата станаха професори, а той – най-способният сред тях, изкара два концлагера – първия в Богданов дол, а втория от 1956 до 1959 г. заедно с пишещия тези редове, бе в зловещия концлагер на остров Персин край Белене.
Страхил не свърза живота си с жена и деца, защото не искаше да има хора, страдащи с него и заради него. Ето защо остана сам – като Христос, като Левски, като Никола Д. Петков и много други.
С Марин Жечев се запознах през 1933 г. в редакцията на в-к „Младежко земеделско знаме“ и оттогава до края на живота му ние имахме цели 56 години непомрачимо приятелство. Няколко седмици преди той да напусне този свят, получих от него кратко, но сърцераздирателно прощално писмо. Докато го четях, целият се разтресох и сълзите ми рукнаха. Взех първия самолет и доле-тях при него в с. Въбел, Търговищко. Заварих го в компанията на двама съидейници. Поплакахме, поговорихме, после се опитах да ги развеселя, защото Страхил много обичаше хумора. И накрая, преди да си тръгна, ние се прегърнахме и разцелувахме, и направихме, както се казва по народному „жива раздяла“.
През всичките тези години на гладуване, мизеруване и гонения той не спря своите научни търсения, а продължаваше сам и където може да дири лек срещу болестите. Ние вкъщи използ-вахме неговите лекарства против хрема и против гъбички. От първото много се кихаше, и в крайна сметка се чувствахме по-добре. По това време той създаде лекарство и против гнойна ан-гина. Нашият общ приятел проф. Иван Димов прилагаше това лекарство в лекарската си практика. Голямото желание на Стра-хил обаче беше да открие лек срещу рака. Години наред работе-ше упорито и тайно, като по едно време спомена, че е доста нап-реднал, ала коварната болест не отмина и него и за няколко го-дини го смля. В края на живота си се оттегли при племенници-те си, където животът му угасна като свещица в черква. Той завърши земния си път само десет дни преди голямата промяна на 10 ноември 1989 г., за която бе страдал и мечтал през целия си съзнателен живот.
Тук спирам в едноминутно мълчание за почит и за да кажа последна дума: „Поклон пред светлата ти памет, приятелю любим, незабравим и непрежалим! Вечна слава!“
Йосиф Петров
Защо написах тази книга
Искрицата за това начинание дойде след като прочетох статията на Стефан Великов „Поетът и ученият от Въбел“ (в. „Знаме“ от 11 януари 1995 г.), в която се описваше животът на Марин Илиев Жечев.
Силно се впечатлих, че в моето село Въбел, сега квартал на Търговище, е роден толкова интелигентен и способен човек, кой-то така много е страдал. Съжалявах, че не съм го познавала при-живе. Започнах да възстановявам сложния му живот по сламки-те, запазени през годините. Неоценимо беше съдействието на Йосиф Петров – най-добрия приятел на Марин, с когото проведох множество срещи.
Достъпът до досието на Марин Жечев ми даде възможност да изясня някои събития от живота му, да посоча точната дата и място. Същевременно се породиха редица въпроси: Що за дър-жава сме били? Що за живот е имал Марин Жечев, заобиколен и следен от агенти? Време, когато една анонимка може да те изп-рати в концлагер!
„Искам да чуя звъна на камбаната, възвестяваща 2000-та година“.
Това е била мечтата на Марин Жечев. Споделял я е със своите близки и приятели. Марин Жечев не успява да чуе камбаната на промяната. Починал е на 1 ноември 1989 година в родното си село Въбел.
За мнозина името на Марин Жечев е неизвестно. В страниците по-долу представям онова, което събрах през близо петте години проучвания, за да може всеки читател да научи за този изклю-чителен българин. Досега за Марин Жечев е писано само в две книги – „Записки за българските страдания 1944 – 1989 г.“ от Петко Огойски и „Богат съм с любовта си към хората“ от Тодор Кавалджиев.
Личността на Жечев обединява в едно химика и изследователя с поета и публициста, учителя с енциклопедиста. Представил е пред Министерството на народното здраве препарата „Въбелин“ като средство срещу грипа, няколко поликлиники в София из-ползвали препарата „9,10“ като заместител на риванола, създал е боен газ. Съавтор, заедно с проф. Александър Спасов, на публи-кации с химични изследвания. Помагал e на много хора с лекарс-тва, които сам е приготвял.
Идейно симпатизирал на БЗНС – Врабча 1. Четири години бил в концлагери – „Богданов дол“ и „Белене“.
Преди всичко обаче Марин Жечев е бил високо нравствен, безкористен и честен човек. Винаги в опозиция на лъжата. Забе-лежителна личност, колоритна и привлекателна. За познанията и уменията му с часове говориха неговите близки и колеги.
В книгата публикувам снимки, писма и документи за живота на Марин Жечев. Получих ги с помощта на десетки хора, които са го познавали. За тяхната отзивчивост сърдечно им благодаря!
Авторът
август 1999 г.
Лотос
Смирено ти раснеш в самота,
прекрасно цвете, лотос снежно бял
самљ, незнайно никому в света,
тук никой твойта скръб не е разбрал.
Растеш в печална, бяла красота
с цвета на детската невинност бяла,
и често като пролетна мечта
над теб самата нежност се е спряла.
Край теб вихрушки своя танц въртят
и свирят вихри песен мразовита,
но в тебе чудни сънища цъфтят
с надеждата за бъднина честита.
Цъфти сега прекрасен, нежен цвят,
сама във своята невинност бяла
макар край теб вихрушки да свистят
една съдба над теб сега е спряла ...
Изповед
(22 ноември 1946 г.)
Сега аз искам да напиша
най-нежните си стихове –
едно сърце във тях да диша,
да пей, да тръпне, да зове ...
И в трепета на буйна младост
да прогърмя с най-светъл химн,
и вдигнал чашата на радост
да любя и да съм любим.
Но в грохота на страшно време
какво да любя ми кажи,
когато тегне като бреме
живот препълнен със лъжи!
И тоя нежен стих не е ли
една ирония сега
и както старите дантели
навява присмех и тъга!
Жесток живот – жестоко време!
Но няма нищо – не скърби,
и ако трябва да умреме
да мрем със стиснати зъби.
Начало